След дълго пътуване бившият военен полицай Джак Ричър пристига в щаба на 110-а специална част, която е създал и командвал преди много години. Старата каменна сграда край Вашингтон е единственото място, което той някога е чувствал като свой дом. Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния. Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка. Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията. Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга. Ричър избира да се бие.
На моите читатели с благодарност
Накрая една кола закара Ричър до някакъв мотел на около километър и половина от мястото, където се бе качил. Дежурният рецепционист го настани в стая, която беше точно според очакванията му. Тоест не се различаваше по нищо от хилядите мотелски стаи, в които беше нощувал. Радиаторът бръмчеше толкова силно, че нямаше как да го остави включен през нощта, а това от гледна точка на собственика означаваше пестене на ток. С тази цел бяха поставени и слабите крушки. Подът беше застлан с тънък мокет, който съхнеше за часове и следващият гост можеше да бъде настанен в стаята още същия ден. Разбира се, това не означаваше, че перяха мокета често, защото тъмният му цвят и шарките скриваха лекетата. И кувертюрата беше с подобен десен. Душът със сигурност щеше да тече едва-едва, хавлиите щяха да са тънки, сапунът миниатюрен, а шампоанът евтин. По старите дървени мебели имаше драскотини и петна, телевизорът беше малък и допотопен, а пердетата — посивели от прах.
Изобщо, всичко беше според очакванията му. Нямаше нищо, което не беше виждал хиляди пъти. И въпреки това обстановката му се стори потискаща.
По тази причина почти веднага се обърна и излезе на паркинга. Беше студено и влажно, както обикновено нощем посред зима в североизточния край на Вирджиния. Някъде наблизо лениво течеше Потомак. Облаците на изток от реката бяха осветени от сиянието на Вашингтон. Столицата на страната, където се случваха всевъзможни неща.
Колата, която го беше докарала, вече напускаше паркинга. Ричър гледаше как задните й светлини бавно се стопяват в мрака. След миг изчезнаха напълно и светът стана тих и спокоен. Но само за минути. После се появи друг автомобил, бърз и уверен, сякаш знаеше къде отива. Зави рязко и влезе в паркинга. Беше обикновен седан в тъмен цвят. Почти сигурно служебен. Насочи се към рецепцията, но лъчът на единия фар премина през неподвижния Ричър и седанът смени посока си. Тръгна право към него.
Посетители. Не знаеше с каква цел идват, но новините щяха да са или добри, или лоши.
Колата спря успоредно на сградата, на такова разстояние от Ричър, на каквото беше отзад стаята му, така че той остана в центъра на пространство с размерите на боксов ринг. От нея слязоха двама мъже, които въпреки студа бяха по бели тениски и клинове за бягане — от онези, които спринтьорите събуват преди състезание. И двамата бяха над метър и осемдесет, към деветдесет килограма. По-дребни от Ричър, но не много. Веднага си личеше, че са военни. Главно по прическите им. Едва ли можеше да се намери цивилен бръснар, който да е толкова прагматичен и откровено брутален. А ако се появеше такъв, пазарът със сигурност щеше да го изхвърли.
Мъжът от дясната седалка заобиколи предния капак и застана до шофьора. Изправиха се неподвижни един до друг. Бяха с бели износени кецове. Очевидно напоследък не бяха посещавали Близкия изток, защото нямаха загар, липсваха бръчици от постоянното примижаване, а в очите им не се забелязваше стрес или напрежение.
И двамата бяха млади, под трийсет. Ричър беше достатъчно възрастен, за да им бъде баща. Младши състав, помисли си той. По-скоро редници, отколкото сержанти. Не изглеждаха достатъчно умни за сержанти. Всъщност изглеждаха направо тъпи, с безизразни физиономии.
— Ти ли си Джак Ричър? — попита мъжът от дясната седалка.
— Кой пита? — отвърна Ричър.
— Ние.
— А кои сте вие?
— Твоите юридически съветници.
Ричър знаеше, че военните адвокати не пътуват по двойки и не дишат през устата си. Тези пред него бяха нещо друго, а това означаваше лоши новини. В такива случаи най-добра работа вършеха незабавните действия. Симулация на сърдечност с протягане на ръка, което светкавично се превръща в непреодолима инерция. Протегнатата ръка нанася удар в лицето на лявостоящия — най-добре с лакът, отгоре надолу. Следва рязко повдигане на десния крак, сякаш целта е да се размаже хлебарка. На практика обаче движението се превръща в лек отскок, който дава възможност на същия лакът да се завърти рязко, та дланта да се забие в гърлото на дясностоящия. Раз, два, три, настъпване, удар. Край на мача.
Достатъчно лесно и винаги безопасно. Изпреварваща реакция. Това беше мантрата на Ричър. Особено когато имаше насреща си двама по-млади и по-енергични противници.
Но…
Не беше сигурен в тактиката си.
Поне не напълно.
Все още не.
Не можеше да си позволи такава грешка. Не и при създалите се обстоятелства. Все още имаше задръжки. Остави момента да отмине.
— И какъв е вашият юридически съвет? — попита той.
— Поведението ти е било недопустимо — отвърна мъжът. — Опетнил си името на специалната част. Един военен съд ще се отрази зле на всички ни. Така че си вдигай чуковете от този град. Незабавно! И никога повече не се връщай тук.
— Никой не е споменавал за военен съд.
— Още не, но скоро ще го направят. Така че не се мотай.
— Заповядано ми е да не напускам района.
