— Дори и да е така, сте нов.
— Това ми е третият ден — отвърна той и се усмихна насила.
Вероятно реши, че съм някоя важна клечка.
— А не знаете ли какво е станало с другия човек?
— Сигурно е напуснал — рече хлапето. — Или са го уволнили. В тази професия текучеството е голямо. Аз следвам информатика.
— Звучи интересно — казах аз. Съмнявах се хлапето да разбира нещо от компютри, ако поглъща десет мегабайта РАМ. — Но ми е мъчно за стареца. Беше много сладкодумен.
Хлапето сви рамене. Явно реши, че съм никой, и изгуби интерес.
— Знаете ли — не се давах аз, — старецът беше обещал да ми намери един адрес. На фирма, което се е преместила на друго място и трябваше да остави новия си адрес. Киностудия „Небесно псе“.
Хлапето въздъхна, явно решило, че в крайна сметка ще го принудя да поработи малко. Забърника из чекмеджетата в бюрото и накрая извади списък с имена и адреси.
— Я повторете още веднъж!
— Киностудия „Небесно псе“. Според мен седалището й беше в помещенията на „Усмихнатото хлапе“.
Младокът прегледа няколко пъти списъка, но не откри нищо.
— Съжалявам — каза накрая. — Дори и да са се помещавали тук, са се изнесли преди повече от година.
— Никога ли не сте чували името? — настоях аз.
Момчето само поклати глава.
— Защо не се качите и не питате в „Усмихнатото хлапе“? — предложи то.
Това беше пример за мислене от по-висок порядък и аз нямаше как да не му го призная. Казах, че няма нужда, и му благодарих. Върнах се при колата, качих се и си отворих поредната бира. Дори в хладилната чанта вече бяха започнали да се стоплят.
Отпих от блудкавата течност и забарабаних с пръсти по напечения волан. Притеснявах се, задето чернокожият старец е изчезнал. Нямах причина да се тревожа: най-логичното бе да предположа, че си е отслужил надлежно своите двайсет и пет години, че са му организирали голямо прощално тържество, наградили са го със златен часовник и са го пратили на заслужен отдих, но кой знае защо ми се струваше, че случаят не е такъв. Волю-неволю се питах дали той не се е изпуснал пред някого за разговора ни за „Небесно псе“ и не си е навлякъл неприятности. Нямаше как да си затворя очите за това, че Джон Дългуча бе убит малко след като се представих в „Усмихнатото хлапе“ като „господин Силвър“. Реших, че е съвпадение, но сега, след като изчезнаха още две проститутки и старецът от „Пропуски“, вече започвах да се тревожа.
Реших, че ако пак ми се припикае, ще ида в някоя странична улица и ще се крия в сянката.
Натъкнах се на следата от чист късмет. Винаги става така.
В последната бутилка бира имаше не бира, а топла помия, ризата ми бе наквасена с пот. „Доджърс“ изгубиха мача и ластикът на гащите ми се беше скъсал. Трябваше непрекъснато да се намествам върху топлата седалка на автомобила, за да не ми се завират в задника. Цял следобед не бях изпускал вратата от очи, бях видял как малко след пет от административната сграда се разотива цяла тълпа служители, но не бях видял нито един познат, камо ли пък Джак Рипън. В шест часа хората, излизащи го сградата, вече се брояха на пръсти и аз реших да се разкарам оттук. После се сетих за задръстването, което ще се наложи да изтърпя, докато се прибирам по някое от ждрелата към Силвър Лейк. Видя ми се непосилно да го изживея, и то със скъсан ластик на гащите — щеше да ми дойде множко. Казах си, че и бездруго съм клечал в колата толкова дълго и няма да ми стане нищо, ако поизчакам още час-два.
Белият микробус се показа малко след шест и половина. Бях огледал всички автомобили, излезли от подземния гараж, но никой не ми беше направил впечатление. Нямаше да обърна внимание и на този микробус, ако шофьорът не беше спрял и не бе слязъл малко след автоматичната бариера. Някой беше пъхнал под чистачката на предното стъкло нещо — едно от онези правоъгълни розови листчета, дето уж приличат на квитанции за паркиране, но всъщност са листове с менюта на заведения с обслужване по домовете — и шофьорът нямаше как да го махне отвътре.
Когато се обърна с гръб към мен, за да дръпне ядно листчето и да го махне от стъклото, аз успях да прочета надписа отзад на якето му — една от онези сатенени бейзболни куртки, каквито навремето носеха само недорасли копеленца с мазна коса и самоделни пистолети, но които напоследък са излезли на мода сред снимачните екипи в абсолютно всички киностудии. Умът ми не го побираше защо се е навлякъл в тази жега с яке — единственото обяснение беше, че типичният профсъюзен член в снимачните екипи дава мило и драго да изглежда добре, вместо да се чувства добре (или пък да работи добре, но всъщност защо да искаме от тях да са по-различни от всички останали?). Ръкописните букви бяха достатъчно едри, за да прочета: Киностудия „Усмихнатото хлапе“. Точно отдолу в крещящи тонове бе нарисуван и арлекинът.
