Погледнах Олдъс и потреперих лекичко, спомнил си Шери. Сега вече продуцентът ме зяпаше с неприкрита враждебност и не щеш ли, проумях пределно ясно: той знае кой съм и е в дъното на нападението срещу мен. Извърнах се отново към Рипън, но не различих върху лицето му нищо друго, освен че е развеселен. Колко ли знаеше?
— Дошъл съм да поговорим по работа — рекох му. — За „Усмихнатото хлапе“.
— Виж ти! — сви рамене Рипън. — Вече се досещам. Но ти вече не си в Индустрията.
Това не беше въпрос. В начина, по който го изрече, се долавяше дори главната буква.
— В този град, каквото и да прави, човек никога не може да се откъсне от киното. Но ти го знаеш не по-зле от мен.
— Я чакай! Май съм чел нещо за теб, един от онези материали кой какъв е станал. Сега си охранител. Или беше нощен пазач?
— Частен детектив — поясних аз.
— Мале! — ахна Алекс. — Върхът!
— Браво на теб! Мъж на място! — похвали ме Рипън. — А къде са те разкрасили така? Докато си работел по някой случай ли?
Пипнах се по синината под брадичката.
— Да. Няма да им се давам толкова лесно, я!
— Какво искаш? — намеси се и Олдъс.
Нямаше да е зле да се поизкашля.
Реших, че е най-добре да хвана бика за рогата.
— Исках да поговорим за „Небесно псе“ — рекох.
Олдъс си пое шумно въздух и се ококори, но Рипън се представи добре. Дори не трепна.
— Интересно име. Така сигурно се казва твоят сценарий, нали?
Изчаках келнерът да остави върху масата чинията с цяла камара едри скариди с не лютив сос и да се отдалечи.
— Наистина интересно име — съгласих се. — Но не се опитвам да ти пробутам сценарий. Не се занимавам с такива глупости.
— Не думайте! — изписка сериалното девойче. — Ама вие сякаш не живеете в Лос Анджелис.
Нямах намерение да се занимавам с нея, но най-неочаквано думите й прозвучаха някак двусмислено. Когато отново се извърнах към Рипън, той помръдна деликатно вежди, сякаш ми казваше: „Какво да се прави, такъв е животът! Жени!“. Олдъс си играеше нервно с лъжицата.
— Всъщност — продължих аз и отпих от чашата шампанско, появила се като с вълшебна пръчица пред мен, — „Небесно псе“ е киностудия. Струва ми се, че понякога работи съвместно с „Усмихнатото хлапе“.
— Не ми се вярва — каза Рипън, — но днес „Усмихнатото хлапе“ е огромна компания. Не обръщам особено внимание на подробностите. — Нито за миг не извърна от мен очи, по лицето му не трепна и едно-едничко мускулче. — Ето Карл се занимава с всекидневните… проблеми. Знаеш ли какво е това… как му беше името?
— „Небесно псе“ — притекох му се аз на помощ. — Да го повторя ли още веднъж?
— Много красиво име — изчурулика момичето.
— Та знаем ли, Карл, какво е това „Небесно псе“?
— За пръв път чувам за него — изръмжа Олдъс.
И аз не знам как още не беше счупил лъжицата. Нямаше да е зле Клаус и Барби да се поохарчат за по-добри прибори.
— Ето на — рече Рипън. — Очевидно грешиш.
— Очевидно — съгласих се. Понечих да стана. — Е, все пак исках да поговоря с теб, преди да отида в полицията.
— Полицията ли? — ахна Рипън.
— Да. Във връзка със смъртта на един мъж — казва се Мики Марвин.
— Оооооо! — възкликна актрисата.
И аз не знам защо.
— Наистина се движиш във висшето общество — отбеляза Рипън. — Познаваме ли господин Марвин, Карл?
— Не е изключено да сме работили с него — изръмжа Олдъс.
— В такъв случай вероятно не е зле да го обсъдим по-задълбочено — каза Рипън.
— Дадено! От теб бирата, от мен — времето — съгласих се аз.
Тъкмо да седна отново, когато Рипън вдигна ръка.
— Не сега — отсече той.
Върху лицето му не бе останала и следа от развеселеност.
— Кога?
— Довечера — отвърна Рипън. — Ще снимаме в павилиона на „Сони“ в Кълвър Сити. Построен едва преди петнайсетина години, знаеш ли къде се намира?
— Все ще го намеря — отвърнах и преглътнах едва загатнатата обида, като се постарах, доколкото ми беше възможно, да се усмихна като Изкормвача.
— Ще оставим името ти на „Пропуски“. До десет часа ще приключим със снимките.
— Изгарям от нетърпение — рекох.
Усмихнах се на момичето, което ме измери с премрежени очи, и се опитах да не поглеждам Олдъс. Бях изминал някакви си пет-шест крачки по пътеката между масите, когато чух как Рипън подвиква подире ми:
— И да си купиш нови обувки, чу ли, Мартин! — Изкрещя го толкова силно, че го чуха всички. — Или поне ги лъсни тези.
Излязох, като се опитах да не обръщам внимание на гръмогласния смях.
От специалитетите на „Самиздат“ получих убийствени киселини. Или стомахът ми се бунтуваше просто заради срещата с Рипън. При всички положения свърнах към едно заведение на „Макдоналдс“, където те обслужват без да слизаш от колата, и си поръчах голям шейк, за да попритъпя стомашните болки. Както винаги, шейкът имаше вкус на сироп за кашлица с ванилена есенция. Реших да отскоча до „Джони Рокетс“ и да си взема истински шейк, но щом стигнах, видях, че нямам сили да вляза вътре — бях си спомнил за момичето на Джон Дългуча. Буламачът на „Макдоналдс“ все пак попритъпи киселините. И никой там не ме взе на подбив заради обувките.
