Всичко се промени. Тялото ми, желанията, апетитът.
Душата ми.
За седемнайсет кратки години станах свидетел на повече трагедии, отколкото би трябвало да са отредени всекиму — и бях причина за по-голямата част от тях. Нося в себе си спомена за моята смърт и тази на брат си. Преследва ме звукът от последните ни издихания във влажните и покрити с мъх гори на Мистик Фолс, Вирджиния, образът на безжизненото тяло на баща ми върху пода на кабинета му в прекрасното ни имение Веритас. Още усещам миризмата на овъглената църква, където изгоряха вампирите, обитаващи града ни. И почти усещам вкуса на изпитата кръв и на живота, който откраднах, заради най-обикновен глад и безразличие към съдбата на човешките същества след моята трансформация. Още по-ясно виждам любознателното и мечтателно момче, което бях някога, и ако сърцето ми можеше да бие, щеше да се пръсне от мъка заради гнусното и долно създание, в което съм се превърнал.
Но въпреки че всички частици от съществото ми са променени до неузнаваемост, земята продължава да се върти и светът да съществува. Децата порастват, пълничките им лица отслабват с течение на времето. Младите влюбени си разменят тайни усмивки, докато обсъждат времето. Родителите спят, докато грее луната, и се събуждат, щом първите слънчеви лъчи ги изтръгнат от прегръдките на съня. Те се хранят, трудят се, обичат се. И винаги сърцата им бият в глух ритъм, устойчив, висок, хипнотичен, а кръвта ме привлича неустоимо, както кобрата откликва на звука на флейтата на укротителя на змии.
Някога се присмивах на скуката на човешкия живот, вярвайки, че Силата, която притежавах, ме прави нещо много повече. От Катрин разбрах, че времето няма власт над вампирите, така че бих могъл да го пренебрегна, да живея само за мига, преминавайки от едно порочно желание към следващото, без да се боя от последствията. Докато бях в Ню Орлиънс, бях опиянен от моята нова Сила, безкрайната ми мощ и невероятна бързина. Помитах човешките същества, изпречили се на пътя ми, сякаш животът им беше без значение. Всяка топла капка кръв ме караше да се чувствам по-жив, по-силен, по-безстрашен и могъщ.
Всичко бе като мъгла от кръвожадност. Убих толкова много, толкова нехайно. Дори не си спомням лицата на жертвите си. С изключение на едно.
Кали.
Огненочервената й коса, чистите зелени очи, кадифената мекота на страните й, как стоеше с ръце на кръста си… всяка подробност се е запечатала завинаги в паметта ми с болезнена яснота.
Деймън, моят брат и някогашен приятел, нанесе последният, фатален удар, отнел живота на Кали.
Превръщайки го във вампир, аз отнех живота на Деймън. Като разплата той ми отне единственото, което можеше — моята нова любов. Благодарение на Кали си спомнях какво е да си човек, какво означава да цениш живота. Смъртта й тежи на съвестта ми.
Сега моята сила е бреме, постоянната жажда за кръв — проклятие, а обещанието за безсмъртие — ужасен кръст, който трябва да нося. Вампирите са чудовища, убийци. Не бива никога, никога да го забравям. Не бива да позволявам чудовището в мен да вземе връх. И макар че винаги ще ме измъчва вината за това, което сторих на брат си — изборът, който направих вместо него — трябва също така да избягвам тъмната пътека, по която той толкова настървено пое. Той се отдаде на новия си живот с наслада, опиянен от жестокостта и свободата, докато аз мога единствено да съжалявам за постигналата ме участ.
Преди да напусна Ню Орлиънс влязох в схватка с демона, в който се бе превърнал брат ми Деймън. Сега, докато се движа на север, далеч от всички, които някога са ме познавали като човек или вампир, единственият демон, с който трябва да се боря, е неутолимият ми глад.
Някъде наблизо долових туптене на сърце, един живот.
Останалите звуци на града глъхнеха край мен, докато този ме зовеше. Тя се бе отдалечила от приятелите си, от познатите и безопасни пътеки.
Слънцето залязваше над Сентръл Парк, който обитавах след пристигането си в Ню Йорк преди две седмици. Цветовете в тази необятна пустош се смекчаваха, преливайки един в друг, сенките чезнеха, обгръщайки с неясното си було всичко наоколо. Оранжевите и тъмносини багри в небето гаснеха в мастилено–черното покривало на нощта, а калната земя тъмнееше в кадифена мекота.
Около мен почти целият свят бе застинал, затаил дъх, както винаги в края на деня, когато ритъмът на живот се сменяше: човешките същества заключваха вратите си, а създанията на мрака, като мен, излизаха на лов.
Благодарение на пръстена, който ми бе дала Катрин, можех да се разхождам на дневна светлина като нормалните, живи хора. Но открай време за вампирите е много по-лесно да излизат на лов през часовете, когато денят бавно преминава в нощ. Здрачът смущава онези, които не притежават очите и ушите на нощния хищник.
