— Казвам ти го, защото ще им трябва известно време да стигнат дотук, а бих предпочел да продължа пътя си и да изпълня задачата, с която съм изпратен, вместо да ги чакам тук.
— Благодаря. И ние предпочитаме да умрем по-късно, отколкото сега. Ще чакаме.
— Не разбираш. Предлагам ти възможност да живеете.
— Какво предлагаш?
— Искам да изоставите тази машина веднага. После можете да си тръгнете.
— И ти просто ще ни оставиш да си тръгнем необезпокоявани?
— Имам опция да ви категоризирам като полезен живот, ако ми услужите. Изоставите ли машината, ще ми услужите. Ще ви преценя като полезни живи същества и след това ще ви позволя да си отидете необезпокоявани.
— Нямаме възможност да проверим дали ще изпълниш обещанието си.
— Вярно е. Но алтернативата е сигурна смърт и ако само оцените размерите и очевидната цел на мисията ми, ще разберете, че вашите няколко живота са незначителни в сравнение с тях.
— Ти изложи съображенията си. Но не мога да ти дам незабавен отговор. Трябва подробно да разгледаме предложенията ти.
— Разбираемо е. След един час отново ще разговарям с вас.
Предаването прекъсна. Уейд осъзна, че трепери. Потърси стол и рухна на него. Джуна го гледаше втренчено.
— Знаеш ли някакви добри вуду-магии?
— Справи се много добре. — Тя поклати глава и му отправи мимолетна усмивка.
— Не. Вървеше като по сценарий. Нищо друго не ни оставаше. И все още нямаме друг вариант.
— Поне ни спечели малко време. Чудя се защо ли толкова му е притрябвала нашата плячка? — Очите й се присвиха. Стисна устни. — Можеш ли да ми дадеш образ на оня берсеркер?
— Разбира се.
— Просто ще превключа на другия компютър и ще го извикам на екрана.
След минути машината убиец увисна пред тях. Той щракна легендата и на екрана се показаха всички ракурси, които скенерът на кораба му можеше да осигури.
Тя се взираше в дисплея около минута, като проследяваше легендата.
— Той излъга.
— В какво отношение? — попита Уейд.
— Тук, тук и тук. — Тя сочеше места по лицевата част на берсеркера. — И тук — показа част от образа, оценяваща въоръжението.
Дорфи и Макфарланд влязоха в кабината, докато тя говореше.
— Излъга, като каза, че притежава само свръхоръжия и че ни превъзхожда. Тия тук приличат на леки въоръжения.
— Не разбирам за какво говориш.
— Вероятно е способен на много селективна стрелба — много точна, минимално разрушителна. Би трябвало да е в състояние да ни разруши при голяма вероятност да остави машината непокътната.
— Защо му е да лъже?
— И аз се чудя. — Тя отново загриза нокътя на палеца си. Макфарланд се изкашля.
— Чухме целия разговор — започна той — и го обсъдихме.
Уейд обърна глава и го погледна.
— Така ли?
— Мислим, че трябва да му дадем каквото иска и да бягаме.
— Повярвахте на дрънканиците му за добрите живи същества? Той ще ни взриви в мига, в който си тръгнем.
— Не мисля така — възрази Макфарланд. — Има много прецеденти. Те наистина могат да те класифицират по този начин и да сключат сделка, ако има нещо, което наистина ги интересува.
— Дорфи, изпрати ли онова съобщение до Корлано? — попита Уейд.
Дребният мъж кимна.
— Добре. Дори и да няма друга причина, заради Корлано трябва да чакаме тук. Наистина е нужно време, докато онези по-малки машини, за които говореше той, стигнат дотук. Докато чакаме тук, те ще подсилят защитата си.
— Разбирам… — започна Дорфи.
— … но в края на чакането смъртта ни ще е сигурна — продължи Макфарланд вместо него — и това изглежда единственият начин за спасение. И аз съчувствам на Корлано, колкото и ти, но нашата смърт няма да им помогне. Знаеш, че не са добре защитени. Независимо дали ще им купим малко допълнително време или не, те пак ще гръмнат.
— Не знаем дали наистина е така — отвърна Уейд. — Някои наглед слаби светове са отблъсквали твърде силни нападения в миналото. Дори берсеркерът го каза — нашите няколко живота са незначителни в сравнение с цял населен свят.
— Е, добре, говоря за вероятности, но не се захванах с това, за да стана мъченик. Исках да си опитам късмета с криминалното правосъдие, а не със смъртта.
— Ти как мислиш, Дорфи? — попита Уейд.
Дорфи облиза устни и отмести поглед.
— Като Макфарланд — тихо отговори той.
Уейд се обърна към Джуна.
— Аз казвам да чакаме — рече тя.
— Значи ставаме двама — отбеляза Уейд.
— Тя няма право на глас — заяви Макфарланд, — защото е само пътник.
Беше ред на Уейд:
— Отнася се и за нейния живот. И тя има думата.
— Тя не иска да му даде тая проклета машина! — сопна се Макфарланд. — Ще й се да си седи тук и да си играе с нея, докато всичко избухне в пламъци! Какво има да губи? И без това умира и…
Уейд изръмжа и се надигна:
— Край на приказките. Оставаме.
— Гласуването завърши наравно — в най-добрия случай.
— Поемам пълното командване тук и заявявам, че ще стане така.
Макфарланд се засмя.
— Пълно командване! Това е скапан контрабанден курс, а не службата, от която те изхвърлиха, Уейд. Не можеш да командваш никакъв…
Уейд го удари два пъти в стомаха и веднъж в челюстта.
Макфарланд падна, преви се на две и заохка. Уейд го гледаше и преценяваше размерите му. Ако се надигне през следващите десет секунди, ще стане лошо, реши той.
