Ако една малка стъпка може да промени живота ви завинаги, ще я направите ли?Ерин снима документални филми и е на крачка от успеха. Марк е инвестиционен банкер с големи амбиции. Те са млади, влюбени и на сватбено пътешествие на Бора Бора. Меден месец в рая. Но един прекрасен ден, докато се гмуркат в кристалносиния океан, те попадат на нещо във водата… Нещо страшно, заплашително и много примамливо…Може ли мечтата да се превърне в кошмар?Ерин и Марк са изправени пред тежък избор — да съобщят в полицията или да запазят тайната. Ако никой не знае, кой ще пострада? Решението им ще предизвика лавина от събития с непредсказуеми последици.Питали ли сте се някога колко време отнема изкопаването на един гроб? Зашеметяващ трилър, който ме грабна от първата страница. Невероятен съспенс, просто идеален за големия екран. Рийз Уидърспун „Нещо във водата“ приковава вниманието от самото начало и се чете на един дъх. Елегантен, интелигентен, различен… впечатляващ първи роман. „Ню Йорк Таймс“Катрин Стедман е британска актриса и автор на „Нещо във водата“, бестселър на Амазон и „Ню Йорк Таймс“, издаден в 18 страни.
На Рос
Ако една победа бъде разгледана в подробности, тя е неразличима от поражението.
Ще се усмихна, усмивката ми ще потъне в твоите зеници и един бог знае в какво ще се превърне.
Питали ли сте се колко време отнема изкопаването на един гроб? Ще ви кажа — цяла вечност. Каквото и да предполагате, удвоете го.
Сигурно сте го виждали по филмите — героят, вероятно с опрян в главата пистолет, разкопава земята все по-дълбоко, плувнал в пот, докато накрая се озовава на два метра под повърхността в собствения си гроб. Или пък двама жалки измамници, които копаят неистово, разправят се и се карат насред безумната бъркотия, а пръстта хвърчи към небето с лекота.
Изобщо не е така. Трудно е. Нищо в цялата тази работа не е лесно. Пръстта е твърда, тежка и се копае бавно. Адски мъчително е.
И досадно. И продължително. А трябва да се свърши.
Стресът, адреналинът, отчаяната животинска нужда да го направите ви поддържат двайсетина минути. После рухвате.
Мускулите ви се изопват върху костите на ръцете и краката. Кожа до кост, кост до кожа. Сърцето ви боли след шокиращия прилив на адреналин, кръвната ви захар пада, грохвате. Напълно. Съзнавате обаче, и то кристално ясно, че в подем или в криза, изтощени или не, копаете все по-надълбоко.
И тогава минавате на друг режим. Като по средата на маратон, когато вълнението от новото се е стопило и единственото ви желание е да завършите това неприятно начинание. Постарали сте се, вложили сте всичко от себе си. Разтръбили сте на всичките си приятели, че ще го направите, накарали сте ги да дарят на някоя благотворителна организация, с която имате съвсем бегла връзка. Те виновно са обещали повече пари, отколкото им се иска да дадат, чувстват се задължени заради онова пътуване с мотоциклет в университета, за което ви пълнят главата с отегчителни подробности всеки път, щом се напият. Не се разсейвайте, още говоря за маратона. Излизате всяка вечер сами, слагате слушалките, краката пулсират, навъртате километри, готвите се. За да се преборите със себе си, да надвиете тялото си тогава, в онзи неистов миг, и да видите кой ще победи. Никой друг не гледа, само вие. И никой друг не го е грижа, само вас. Само вие се опитвате да оцелеете. Ето това е усещането да копаете гроб, все едно музиката е спряла, но не можете да спрете да танцувате. Спрете ли, умирате.
Затова продължавате да копаете. Защото алтернативата е много по-лоша, отколкото да копаете до безкрай в твърдата набита почва с лопата, която сте намерили в бараката на някой старец.
Докато копаете, пред очите ви прелитат цветове: фосфени, предизвикани от стимулиране на невроните в зрителния кортекс поради ниско оросяване и ниско ниво на глюкозата. Кръвта бучи в ушите ви — ниско кръвно налягане заради обезводняване и натоварване. А мислите ви? Те се плъзгат над спокойното езеро на съзнанието ви и само от време на време поглеждат към повърхността. Отлитат, преди да смогнете да ги уловите. Съзнанието ви е съвсем празно. Централната нервна система възприема това свръхнапрежение като ситуация, изискваща реакция „сражавай се или бягай“. Неврогенезата, предизвикана от физическото натоварване, заедно с любимата на неизменно популярните спортни списания „увеличена концентрация на ендорфини след спорт“ действат едновременно като мозъчен инхибитор и като предпазна мярка срещу продължителната болка и стреса.
Изтощението регулира емоциите по превъзходен начин. Тичането или копаенето.
Някъде към четирийсет и петата минута решавам, че два метра не са реалистична дълбочина за този гроб. Няма да успея да изкопая толкова. Ръстът ми е един и шейсет и осем. Как изобщо ще изпълзя от тук? Ще се окаже, че буквално съм се погребала.
Според проучване от 2014 г. метър и шейсет и осем е идеалният ръст за британките. Оказва се, че средностатистическият британец предпочита партньорката му да е висока точно толкова. Извадила съм късмет. И Марк е извадил. Боже, как ми се иска Марк да беше тук.
И така, щом няма да стигна до два метра, на каква дълбочина ще копая все пак? Колко е достатъчно?
Ако телата са заровени зле, обикновено ги намират. Не искам това да се случи. Наистина не искам. Няма да е резултатът, който целя. А едно немарливо погребение като всяка друга немарлива постъпка се дължи на три неща:
1. Липса на време.
2. Липса на предприемчивост.
3. Липса на отговорност.
По отношение на времето: разполагам с три до шест часа да се справя с проблема. Като минимум три часа.
Докато мръкне, остават шест часа. Имам достатъчно време.
Мисля, че съм предприемчива — два мозъка работят по-добре от един. Дано. Трябва просто да действам стъпка по стъпка.