И насред тази сцена на чест и гордост един убиец се осмеляваше да излага собственото си зловещо творение като безмилостен черен цар, напредващ безпощадно по дъската и поглъщащ белите пешки. Със същата надменност, същата суетност и високомерие като на всички серийни убийци преди него. Йонан започна да си припомня под дъжда жестоката история на тези зловещи насилници. За него бе станало почти фикс идея да предрича, очертава и напипва в тъмното профила на убиеца — своеобразна игра на шах, в която да предвидиш следващия ход бе от ключово значение. Въпросът бе да предугадиш хода, който показва как ще се развие остатъкът от партията и кой от съперниците ще бъде победен. Би дал всичко, за да присъства на някой от онези курсове, които посещаваше инспектор Саласар. Но междувременно се задоволяваше да е близо до нея, да работи с нея и да допринася за разследването с предложения и идеи, които тя очевидно много ценеше.
14
Росаура Саласар трепереше от студ, ужасен студ, който я притискаше отвътре и отвън, карайки я да пристъпва вдървено и с така плътно стисната челюст, че имаше чувството, че е захапала гума. Закрачи под чадъра си по брега на реката, надявайки се болката, онази болка, която носеше в себе си и която заплашваше всеки миг да се превърне в стон, да се смекчи от ледената температура на почти опустелите улици. Не успя да сдържи сълзите, напиращи в очите й, и заплака, но същевременно осъзна, че нещастието й не бе така жестоко и безутешно, както можеше да е било само няколко месеца по-рано. Въпреки това се ядоса на себе си и същевременно почувства тайно облекчение, съзнавайки, че ако я бе изпитала тогава, болката вероятно щеше да я съсипе. Но не и сега. Вече не. Сълзите секнаха внезапно, оставяйки на премръзналото й лице чувството, че носи хладна маска, която полека изстиваше и се втвърдяваше върху кожата й.
Сега вече бе готова да си иде вкъщи — сега, когато знаеше, че плачът й няма да издаде скръбта й. Мина покрай началното училище, заобикаляйки локвите, и несъзнателно избърса с опакото на ръката си няколкото останали сълзи, като забеляза, че насреща й се задава жена. Въздъхна облекчено, виждайки, че не я познава и че няма да се налага да спира или да я поздравява. Но тогава приближаващата се жена спря и я погледна в очите. Росаура забави крачка смутено. Момичето бе тукашно, познаваше го по физиономия, макар да не помнеше как се казва. Може би Майтане. Гледаше я, усмихвайки се толкова чаровно, че Росаура, без да е наясно защо, отвърна на усмивката, макар и плахо. Тогава момичето започна да се смее, отначало съвсем тихичко, после все по-силно, докато смехът й не изпълни цялото пространство. Росаура вече не се усмихваше. Преглътна и се огледа, търсейки причината за всичко това. Но когато отново погледна девойката, тя продължаваше да се смее, а на устните й бе изписана презрителна гримаса. Росаура отвори уста, за да каже нещо, за да пита, за да… Но не се наложи, защото всичко й се изясни, сякаш някой внезапно бе махнал превръзка от очите й. И тогава дойдоха презрението, злобата, високомерието на тази вещица, които я обгърнаха до задушаване, докато кискането ехтеше в главата й, карайки я да изпитва такъв срам, че й се прииска да умре. Почувства се замаяна и вцепенена и когато започна да си мисли, че този ужас може да е част само от някакъв кошмар, от който трябваше да се събуди, момичето замлъкна и продължи по пътя, без да отделя от нея жестоките си очи, докато не я отмина. Росаура продължи да върви още петдесетина метра, без да смее да погледне назад, след което се приближи до парапета на реката и повърна.
15
От години веселата дружинка се събираше, за да играе покер в зимните вечери. Най-младата от групата бе Енграси, която бе прехвърлила седемдесетте, а най-възрастната — Хосепа, гонеше осемдесетте. Енграси и три от жените бяха вдовици, само две от компанията все още имаха съпрузи. Мъжът на Анастасия се боеше от студа в Бастан и отказваше да напуска дома си през зимните месеци, а половинката на Мирен обикаляше кръчмите на разпивка с приятели.
