Приближи се до вратата и опипа ключалката, усещайки как сърцето ще се пръсне в гърдите й. Несъзнателно вдигна другата си ръка към шията, търсейки връвта, на която преди много време бе висял ключът. Един глас зад гърба й я стресна.
— Амая.
Тя се обърна, докато с автоматичен жест вадеше оръжието си от кобура.
— За бога, Джеймс! Какво търсиш тук?
— Леля ти ми каза, че ще дойдеш тук — отвърна той, гледайки леко объркано вратата на фабриката.
— Леля… — промърмори тя, проклинайки се, че е толкова предвидима. — За малко да те застрелям — прошепна тя, докато прибираше глока в кобура.
— Аз… С леля ти се притесняваме за теб.
— Добре, да се махаме от тук — каза тя, поглеждайки вратата с внезапна неприязън.
— Амая… — Джеймс се приближи, обгърна с ръка раменете й и я придърпа към себе си, докато вървяха към моста. — Не ми е ясно защо изведнъж се държиш, сякаш всички сме срещу теб. Разбирам работата ти, разбирам, че направи каквото беше нужно, леля ти също го знае. Рос е допуснала грешка, че не ти е казала за момичето, но мога да я разбера. Ти си полицай, но същевременно си по-малката й сестра и мисля, че малко я беше срам. Опитай се да го разбереш, така както леля ти и аз го разбираме. Осъзнаваме, че се опита да улесниш нещата, като я разпита лично вкъщи, а не в полицията.
— Да — съгласи се тя, отпускайки напрегнатото си тяло и притискайки се леко до мъжа си. — Може би си прав.
— Амая, има и друго. От пет години сме женени, а за толкова време не знам дали има и два поредни дни, които сме прекарали в Елисондо. Винаги съм мислел, че ти се случва онова, което става с много други хора, родени в малки градчета — след като отидат да живеят в голям град, те стават заклети антипровинциалисти. Мислех, че това е проблемът. Едно момиче, израсло в провинцията, което се мести в големия град, става полицай и позабравя своите корени… Но има и друго, нали?
Той спря и опита да я погледне в очите, но тя избегна погледа му. Джеймс не се предаде, хвана я за раменете и я принуди да го погледне.
— Амая, какво става? Има нещо, което не ми казваш ли? Истински съм притеснен. Ако има нещо важно, което ни засяга, трябва да ми го разкажеш.
Тя го погледна ядосано, но виждайки притеснението и безсилието му, желанието му да получи отговор, се усмихна тъжно.
— Призраци, Джеймс. Призраци от миналото. Жена ти, която не вярва в магии, предсказания, басахауни и духове, е измъчвана от призраци. Прекарах години, опитвайки се да се крия в Памплона, имам значка и пистолет, но дълго време избягвах да се връщам тук, защото знаех, че ако се върна, те ще ме открият. Всичко това, цялото зло наоколо, онова чудовище, което убива малки момичета и ги оставя в реката… момичета като мен, Джеймс.
Той ококори стъписано очи. Но тя вече не гледаше него, а през него към някаква точка в безкрая.
— Злото ме принуди да се върна. Призраците излязоха от гробовете си, събудени от моето присъствие, и ме откриха.
Джеймс я прегърна, оставяйки я да зарови лице в гърдите му, с онзи съкровен жест, който винаги я бе успокоявал.
— Момичета като теб… — промълви той.
23
Патрулката, която я бе откарала до там, паркира под стрехата, образувана от втория етаж на управлението. Полицаят й пожела лека нощ, но Амая постоя още няколко секунди в колата, докато се правеше, че търси мобилния си телефон, и чакаше да отминат сестра й и инспектор Ириарте, които тъкмо излизаха и се качваха в колата му, за да я закара обратно у тях. В момента, в който прекрачваше прага, започна да ръми лек дъждец. Един полицай, очевидно стажант, говореше по мобилния си телефон, но бързо затвори и го скри непохватно, щом я видя. Тя се запъти към асансьора, без да спира, натисна копчето и отново погледна към полицая на рецепцията. Върна се обратно.
— Може ли да ми покажете мобилния си телефон?
— Съжалявам, госпожо инспектор, аз…
— Покажете ми го.
Той й подаде сребристия си телефон, който проблесна под светлините на входа. Амая го разгледа внимателно.
— Нов ли е? Хубава вещ.
— Да, съвсем нов — заяви той с гордостта на собственик.
— Изглежда скъп, не е от онези, които дават, като натрупаш точки.
— Така е, струва осемстотин евро и е от лимитирана серия.
— Виждала съм и други хора с такива.
— Значи, трябва да е било съвсем скоро, защото го имам едва от седмица. Пуснаха го в продажба преди десет дни и аз взех един от първите.
— Честито — каза тя и изтича, за да хване асансьора, преди да затвори вратите си.
Върху масата имаше компютър, мобилен телефон, едномесечна поща, плюс фактури и няколко пликчета, които на пръв поглед съдържаха хашиш. Йонан сравняваше една фактура с данните, които излизаха на екрана на компютъра му.
— Добър вечер — поздрави Амая.
— Здравей, шефке — отвърна той разсеяно, без да отмества поглед от монитора.
— Какво имаме?
— На електронната поща нищо, но мобилният е задръстен с обаждания и сълзливи съобщения… но не на номера на Ан.
— Не, на другия номер на Ан — отбеляза тя.
Той се обърна учудено.
