— Инспектор Саласар, ти сигурно си най-добрият следовател, когото съм виждал през живота си, а аз съм виждал много, и онова, което те прави толкова добра, не е грижливото прилагане на полицейските техники. Говорили сме толкова пъти за това, когато беше тук, помниш ли? Онова, което те прави изключителен следовател, причината, поради която твоят началник те е избрал да ръководиш този случай, е, че притежаваш неподправения инстинкт на следотърсач, а това, скъпа приятелко, е нещото, което отличава редовите полицаи от изключителните детективи. Даде ми огромно количество информация, изгради профил на извършителя, както би го направил всеки следовател от ФБР, и разгърна разследването стъпка по стъпка… Но не те чух да казваш какво ти казва инстинктът, инспекторке, какво ти говори интуицията, как го усещаш? Наблизо ли е? Болен ли е? Страх ли го е? Къде живее? Как се облича? С какво се храни? Вярва ли в Бог? Има ли проблеми със стомаха? Редовно ли прави секс? И най-важното — как е започнало всичко? Ако се замислиш, ще си отговориш на всеки един от тези въпроси, както и на много повече, но на първо място трябва да намериш отговор на най-важния — какво, по дяволите, пречи на нормалния ход на разследването? И не казвай, че е онзи ревнив полицай, защото ти си над тези неща, инспектор Саласар.
— Знам — каза тя едва чуто.
— Припомни си наученото в Куонтико — ако си блокирала, натисни
Когато излезе в коридора, мерна коженото яке на инспектор Монтес, който се бе запътил към асансьора. Забави ход за миг и когато чу вратите на асансьора да се затварят с характерния си съскащ звук, влезе в кабинета, където работеше младши инспектор Сабалса.
— Идвал ли е инспектор Монтес?
— Да, току-що си тръгна, искате ли да го настигна? — каза той, надигайки се.
— Не, няма нужда. Може ли да ми кажете за какво си говорихте?
Сабалса сви рамене.
— За нищо специално — за случая, за новините, разказах му за оперативката и разни други неща… А, говорихме малко и за вчерашния мач между „Барселона“ и „Реал Мадрид“…
Тя го гледаше втренчено и забеляза несигурността му.
— Нещо лошо ли съм направил? Монтес е част от екипа, нали?
Амая го изгледа мълчаливо. В главата й отекваше гласът на специален агент Дюпри.
— Не, не се тревожете, всичко е наред…
Докато слизаше с асансьора, където още се усещаше натрапчивото ухание на парфюма на Монтес, си каза, че току-що казаното от нея беше лъжа — разбира се, че трябваше да се тревожи, нищо не беше наред.
36
Ситният дъждец, който бе валял в продължение на часове, бе напоил долината до такава степен, че изглеждаше невъзможно някога да изсъхне. Всички повърхности бяха мокри и блестящи, докато колебливото слънце се показваше между облаците, вдигайки ивици пара от короните на голите дървета. В главата й още стоеше въпросът на агент Дюпри: какво пречи на нормалния ход на разследването? Както винаги, блестящият му ум я порази — ненапразно и въпреки екстравагантните си методи той бе един от най-добрите аналитици на ФБР. За едва трийсетина минути разговор по телефона Алойзиъс Дюпри бе направил дисекция на случая и на нея самата и с хирургическа прецизност бе посочил проблема с увереност, с каквато се забива кабарче върху карта. Ето тук. И истината бе, че тя също го знаеше, знаеше го още преди да набере неговия номер — имаше нещо, което пречеше на нормалния ход на разследването, но не беше сигурна дали иска да погледне към мястото, където бе забито кабарчето.
Влезе в колата, затвори вратата, но не запали двигателя. Вътре бе студено, а стъклата бяха обсипани с микроскопични капки дъжд, които допринасяха за влажната меланхолична атмосфера.
— Какво точно пречи — прошепна на себе си Амая.
Огромна ярост забушува вътре в нея, надигайки се от стомаха й като пламтяща огнена вълна, и един първичен страх изведнъж я подкани да бяга, да се спасява от всичко това, да отиде някъде, на място, където можеше да се почувства в безопасност, където опасността нямаше да я притиска, както тук. Злото вече не я дебнеше, злото я заплашваше с враждебното си присъствие, обвивайки тялото й като мъгла, дишайки във врата й и надсмивайки се над ужаса, който предизвикваше у нея. Усещаше зоркото му, тихо и неизбежно присъствие, както се усещат болестта и смъртта. Алармата кънтеше вътре в нея, молейки я да бяга, да отиде на сигурно място, и тя искаше да го направи, но не знаеше къде да иде. Отпусна глава на волана и остана така няколко минути, усещайки как я обземат ужас и гняв. Сепна я почукване по стъклото. Понечи да свали прозореца, но осъзна, че все още не е запалила колата. Отвори вратата и една млада униформена колежка се наведе, за да я заговори.
— Добре ли сте, госпожо инспектор?
— Да, отлично, просто умора. Нали разбирате.
Тя кимна, сякаш знаеше какво има предвид, и добави:
— Ако сте много уморена, може би не бива да шофирате. Искате ли да потърся някой, който да ви закара?
