Невинните полностью

— Опасно е — намеси се Роби.

— Кажи ми нещо ново — отвърна с равен тон момичето и седна при тях. — Вече стреляха по мен, за малко не ме вдигнаха във въздуха, видях как убиват родителите ми. Освен това ме преследваха — както пеша, така и с кола. След всичко това аргументът «опасно» ми се струва доста безсмислен.

Ванс погледна Роби и се усмихна леко.

— Признавам, че в определени моменти логиката ѝ е повече от убедителна — каза тя.

— Що за логика е това? — възрази Роби. — Нима трябва да те излагаме на поредната опасност само защото си преживяла всичко, което изброи?

— Не се чувствай отговорен за мен, Уил — рече Джули, прибра няколко непокорни кичура зад ушите си и мрачно добави: — Защото не си!

— Хей, я престанете! — намеси се с помръкнало лице Ванс. — Само това ни липсва — да се наежите един срещу друг!

— Аз съм отговорен за теб! — натъртено рече Роби. — Отговорен съм от момента, в който напуснахме онзи автобус!

— Изборът си беше твой! Аз съм жертва на обстоятелствата.

— Но все пак жертва, нали?

— Искам да разбера защо убиха родителите ми. Нищо друго не ме интересува. — Очите ѝ се местеха от Роби към Ванс и обратно. — Затова не се чувствайте отговорни за онова, което може да ми се случи.

— Искаме само да ти помогнем, Джули! — каза Ванс.

— Не съм играчката, която ще те накара да се почувстваш по-благородна, ясно? Нито пък нещастното сираче, на което всички искат да помогнат, като го натикат у някое приемно семейство! Тук става въпрос за нещо съвсем друго.

— Щеш, не щеш, вече си вързана с нас — намеси се Роби. — Ако не бяхме ние, сега щеше да си мъртва.

— И без това се чувствам като мъртва!

— Разбирам. Но да се чувстваш и наистина да си са две различни неща.

— Защо трябва да се доверявам на когото и да било? — повиши тон тя.

— Аз пък мисля, че ние заслужихме доверието ти! — остро отвърна Роби.

— Помисли пак! — отвърна Джули и напусна стаята.

— Тя е още дете, Роби — обади се успокоително Ванс. — Дете, което е останало без родители и умира от страх.

— Знам — кимна Роби, засрамен от избухването си.

— Длъжни сме да останем заедно, докато всичко това приключи.

— Лесно е да се каже.

— Защо?

— Събитията могат да се развият по крайно неблагоприятен начин.

— Кои събития?

— Ти трябва да си лоялна към ФБР, Ванс. Не към мен.

— Остави ме сама да преценя това — промълви тя и докосна ръката му. — Присъствието ми тук ясно показва накъде е насочена лоялността ми.

Той задържа очи върху лицето ѝ за няколко мига, после стана и излезе. Озадачена и изненадана, Ванс остана да гледа след него.

80

Роби отиде в хамбара, издърпа едно от чекмеджетата на работната маса и извади от него пакет «Уинстън». Запали цигара и я поднесе към устните си. Пое облаче канцерогени, после го издуха.

Бавна смърт от рак на белите дробове или бърза от куршум. Каква е разликата? Може би във времето. Но на кого му пука, по дяволите?

Дръпна още веднъж и протегна врат. След третото дърпане смачка цигарата върху работната маса, излезе от хамбара и заключи след себе си. Загледа се в къщата, в която светеха две лампи. Една в стаята, в която беше Джули. Друга там, където чакаше Ванс. От тях го деляха не повече от петнайсет метра, които му се струваха петнайсет светлинни години.

Аз съм убиец. Натискам спусъка, отнемам живот. Това е всичко, което правя.

Обърна се. Пистолетът се озова в ръката му с такава бързина, че тя скри лице между дланите си. После бавно ги свали. В очите ѝ имаше страх.

— Нали беше в къщата? — каза той и свали пистолета.

— Бях. Но реших да видя къде си и какво правиш.

— Добре съм.

— Но доста изнервен, а? — Тя огледа оръжието му.

— Предпочитам да го наричам професионализъм.

Ванс скръсти ръце пред гърдите си, пое дълбоко дъх и изпусна облаче пара в студения нощен въздух.

— Всички сме в една лодка.

Той мълчаливо пъхна пистолета в кобура си.

— Разбирам хората, които таят всичко в себе си — каза тя и пристъпи крачка напред. — Мълчаливите стоици. Във ФБР има много такива. Но времето тече и чашата започва да прелива. Особено в ситуации като тази…

— Нямам нищо общо с хората във ФБР, Ванс — отвърна Роби, без да я гледа. — Аз убивам хора. Върша го по заповед, но го върша. Без угризения, без нищо.

— Защо тогава не уби Джейн Уинд и малкото ѝ момченце? Защо рискува живота си, за да спасиш другото ѝ дете? Обясни ми го, стига да можеш.

— Може би трябваше да ги убия.

— Ако съм сигурна, че наистина го мислиш, щях да те застрелям на място.

Той се обърна. Пистолетът на Ванс сочеше право в гърдите му.

— Наистина ли си само убиец, Роби? — настоя тя. — Убиец, който не дава пет пари за нищо и никого?

— Какво те интересува това?