Слязох и дълго се пазарих с шофьора. Навярно ме бе взел за богато момиче с тази елегантна бяла рокля, защото се опита да одере кожата ми. Дадох му пет лири и той нарече майка ми „прокажена кучка, която едва ли знае кой клиент е бащата на детето й“.
— Грубо ли се държи този тип, Алекс? — защити ме Гордън. — Да повикаме ли данъчните?
След миг колата потегли с бясна скорост и останаха само задушливи газове.
— Изглеждаш страхотно, скъпа.
— Така ли?
— Мм, като ангел — каза той. — Пъпката изобщо не се вижда. Но сега — продължи, сякаш не бе забелязал отчаянието, изписано на лицето ми, — най-добре сложи тази работна престилка, защото трябва да слезеш в мазето.
— Искаш аз да извадя картините? — ужасено попитах.
— Е, нима очакваш аз да ги извадя? — остроумно отбеляза той. — Току-що си направих маникюр. Ще се обадя в цветарския магазин да изпратят панделките.
Облякох престилката и слязох в мазето. С Де Кунинг нямах проблем, ако не се броеше хернията, която можех да получа, докато се качвах по стълбите.
— Давай, Алекс, продължавай! — викаше Гордън, който спокойно подреждаше миниатюри върху черно кадифе. Творбата на Джаксън Полак бе друго нещо. Докато я измъквах от обвивката, на главата ми паднаха три мъртви паяка. Чул писъците ми, Гордън дотича до стълбите и ме нахока, защото го бях стреснала.
— Напълно безобидни са, малката!
— Ааа! — извиках. Мразя паяците повече от всичко на света, дори от Джъстин. Веднъж Гейл бе пуснала един през деколтето на блузата ми, докато пътувахме с кола към Алтън Тауърс. Бях се разпищяла неудържимо и татко едва не бе навлязъл в насрещното движение. После цяла седмица ми бе забранено да играя навън.
— Донеси картината тук — нареди Гордън. — Ще заплатиш с живота си, ако видя дори една драскотина по нея.
Когато най-сетне я замъкнах горе, огледах галерията. Златистите и сребристите панделки далеч не изглеждаха така внушително, както на снимката в каталога. Напомняха за евтината коледна украса на трапезарията ни, вече останала без висящите по нея лакомства. Захаросаните бадеми бяха чудесни, но броят им не бе достатъчен, за да бъдат ефектни. Гордън буквално си играеше с тях. Опитваше се да задържи един в скута на миниатюрна порцеланова пастирка, а друг в ключалката на старинен шкаф.
— Къде са цветята? — уплашено попитах.
— Ето ги.
Гордън посочи няколко клюмнали хризантеми в бяла ваза.
— Това ли? — промълвих с въздишка на отчаяние. — А къде са букетите, които поръчах?
— О, човекът каза, че няма достатъчно, и вместо тях предложи тези.
Струваха ми се ужасно грозни, с увехнали цветове и листа. А и не бяха жълти и бели, а оранжеви и искрящо розови.
— Господи, ще бъде пълен провал — казах аз.
— Е, не и ако няма проблеми с почерпката — успокои ме Гордън. — А и ти изглеждаш чудесно, въпреки пъпката и прическата. И кривата очна линия.
Донесе от дъното на магазина шест от моите последни скулптури, сред които бе и статуята на Гейл, и ги подреди около произведението на Де Кунинг.
— Съвременни творби са — уклончиво каза той. — Дано картината се откроява сред тях.
Камбанката звънна. И двамата подскочихме, когато госпожа Понсънби и още три дами на нейната възраст с огромни лилави шапки важно влязоха в галерията.
— Подранила ли съм? — попита тя. — За бога, момиче, какво си облякла?
Отвън изскърцаха спирачки и гласът на Кийша изкрещя:
— И вие вървете на майната си, шибани слепи дебелаци.
След малко тя влезе залитайки с тежък поднос в ръце. Хапките изглеждаха примамливо, с малки сламки за украса, като от „Маркс енд Спаркс“, но госпожа Понсънби с ужас втренчи поглед в нея и Бронуен, която имаше златна халка на носа.
— Господи, някои хора просто не знаят в кой свят живеят — каза Кийша. — Шибани копелета. Къде да оставя това?
Двадесет минути по-късно приемът бе в разгара си. Бях свалила работната престилка и се носех, ефирна като ангел или призрак. Това бе най-доброто, което можеше да се каже за вечерта. Бе претъпкано. Специално напечатаните покани бяха свършили добра работа. Твърде добра.
— Не ме настъпвайте!
— Махнете лакътя си от ребрата ми!
— Извинявайте, но лакътят ми изобщо не ви докосва!
— Ох! — въздъхна лейди Де Уинтър. — Имам нужда от въздух! Отвори прозореца, Александра!
Бързо се качих на старинна етажерка за книги, за да го отворя, целите ми колене станаха в прах, и Гордън, който се опитваше да заговори един от колегите на Бронуен в ъгъла, ми хвърли смразяващ поглед.
— Млада госпожице, имате ли нещо против да разкарате задника си от лицето ми? — попита госпожица Федърингтън. Наистина закачах белите косъмчета, които растяха от брадавиците й, но нямаше друг начин да стигна до прозореца.
— Почакайте само момент — задъхано помолих.
— Оставете я на мира да се насладя на гледката — каза някой със силен американски акцент. — Харесвам момичета, които не страдат от липса на апетит.
Ужасено погледнах надолу и видях Дуайт С. Лимо, чиито очила с оранжеви рамки докосваха задника ми, защитен само от тънката материя на роклята.
