— Разбрах, че сте добра християнка и сте следвали в „Оксфорд“. Хм, кога най-рано можете да започнете?
— А… каква е заплатата — плахо попитах. Лицето му леко помръкна.
— Единадесет хиляди годишно, но главната ви награда ще бъде смирената служба на Бога.
Страхотна новост за управителя на банката. „Превишила съм кредита си с триста лири, но разбирате ли, моето възнаграждение е смирената служба на Бога“.
Всъщност единадесет хиляди бяха доста повече от досегашния ми доход. Огледах дебелия женомразец Бари от главата до петите. Малката му занемарена библиотека бе пълна с глупави книги, които никой не би пожелал да прочете, а аз се намирах в тази затънтена дупка и щях да приема жалка работа за мизерна заплата.
— Мога да започна още този следобед — отвърнах.
Бари ми каза, че му се струвам сериозна. С неохота ми позволи първо да отскоча да оставя покупките си.
— И може би да донеса нещо за обяд — предложих.
Погледът му издаде неодобрение.
— Не, госпожице Уайлд. Ще хапнете сандвич на работното си място. Солидният обяд е за мекушавците! Ха-ха-ха!
Когато се върнах в къщата, се опитах да се почувствам доволна. Все пак имах работа, нали? Мамка му, ура!
Оставих нещата си, седнах и се загледах в телефона.
За нищо на света нямаше да се обадя на Том. Би било лудост сама да поискам да чуя, че с Гейл ще се женят.
Не, не бях способна на такава глупост, въпреки че отчаяно копнеех да се чуя с него и да повярвам, че ще продължи да присъства в живота ми като приятел.
Но далеч по-достойно бе да не се обадя.
Запитах се дали имам капка самоуважение. Е, отговорът на този въпрос бе „не“, така че вдигнах слушалката и набрах номера на апартамента му в Лондон по памет.
„Господи, ако вдигне Гейл, ще трябва да затворя“, помислих си и изпаднах в паника, защото бях забравила да набера 141. Можех да прекъсна, да натисна трите цифри, а после бутона за автоматично повторно избиране, но Том щеше да разбере, че съм позвънила два пъти, че съм жалка нещастница и…
— Том Дръмънд — каза глас в телефонната слушалка.
Как можех да забравя възбуждащия му плътен тембър? Е, не че го бях забравила, но бе различно да го чуя наяве.
— Том, обажда се Алекс.
— Къде си? — припряно попита той. — Всички те търсят. Родителите ти изпаднаха в паника. Мислят, че си продадена за бяла робиня.
Представих си как мама се наслаждава на всяка минута от развоя на драмата. Може би точно сега даваше интервю за „Краймуоч“23.
— Добре съм, искам всички да престанат да се тревожат — казах аз. — Започвам нова работа.
— Къде?
— Това не те засяга. Бронуен ми каза, че си ме търсил.
— Да. — Стори ми се малко нерешителен, сякаш имаше нещо, което му бе трудно да изрече. „Господи — помислих си и ми се зави свят. — Страхува се да не ме нарани“. — Става дума за Гейл. Имам новини, които може би ще те разстроят.
— Какво си въобразяваш? — яростно изкрещях. — Смяташ се за толкова неотразим, че всички ронят сълзи за теб и биха дали живота си, за да се доближат поне за малко до важната клечка Том Дръмънд.
— Но, Алекс…
— Е, ще ти кажа нещо, Том. Каквото и да направиш, няма да заплача заради теб. Наистина съм добре, благодаря за загрижеността.
— Алекс…
— Не искам да чувам нищо! — извиках. — Не ме интересува! Винаги си бил непоносим самовлюбен негодник и такъв ще си останеш.
— Извинявай, ако съм те засегнал — тихо каза той.
— Няма за какво. Не ми пука за теб — заявих аз, затворих и дълго плаках.
— Алекс, закъсняваш — укорително отбеляза Бари, когато се върнах в библиотеката. — Един воин на Христа не бива да закъснява, когато трябва да поведе вярващите.
— Прав сте, доктор Галахър — казах аз с уважение. Знаех, че трябва да целувам задника на този нещастник, докато устните ми посинеят. А какво стана с обръщението „госпожице Уайлд“? — Но армията се нуждае от храна.
Не бях хапнала нищо, разбира се. Нямах никакъв апетит.
— Човек не се храни единствено с хляб, а с всяка дума от Божието слово. Е, да действаме. Тази вечер ни чака доста работа. За първи път ще те задържа до късно. — Потръпнах от погнуса, когато го видях да облизва устни. — Надявам се, че нямаш нищо против да работиш вечер и да се прибираш сама.
— А… нямам, разбира се.
— Защото, когато двама млади несемейни прекарват толкова време насаме заедно, могат да плъзнат клюки…
— Предполагам, но…
— Хората биха могли да си помислят, че сме неспособни да овладеем естествените си пориви.
— Не разбирам. Струва ми се, че тук не идват много хора — отчаяно запелтечих. — Какво толкова се налага да вършим?
Тези думи го накараха да се опомни и да забрави за естествените си пориви за миг. Отново заговори строго. Приближи се и ме лъхна силен мирис на чесън.
— Ще направим цялостно обновление. Ще включим всички книги в каталог и ще ги пренаредим на етажерките. Този безпорядък не вдъхва вяра в благодатта, която носи Божието слово, сигурен съм, че ще се съгласиш.
— Да, така е — плахо потвърдих.
— Не използваме компютри, няма нищо лошо в малко писарска работа. Седни и попълни формулярите за тези.
Галахър извади кочан бланки, папка и голям кашон с книги, по който имаше паяжини.
