Но поклатих глава. Щеше да бъде моята вечер. Всичко трябваше да стане така, както аз исках. Бях го планирала. За съжаление, не можех да облека никой от тоалетите, които бях взела в „Карфор“ — лоша поличба, — но Том щеше да ме хареса и с бялата ми рокля „Емпорио Армани“, която ме правеше с около пет килограма по-слаба в ханша и навярно затова струваше по пет лири на сантиметър. Както и да е, с нея, неутрално червило, с руж и зелени сенки на клепачите за по-драматично…
На вратата се позвъни. Бронуен изтича да отвори, но не беше нейният герой Дан, а Гейл.
— О, здравей — каза Бронуен с тъга.
— Да вземеш забравените си вещи ли си дошла? — попита Кийша. — Оставила си масло за вана в банята.
— Не, не съм дошла да го взема — просъска Гейл. Метна русите си коси и скръсти кльощавите си ръце. — Търся Алекс.
— Е, тук съм — обадих се аз.
Кийша се засмя, но на Гейл никак не й бе смешно. Хвърляше ми убийствени погледи, както мама преди време, а повярвайте ми, в такива моменти не бихте искали да застанете срещу нея.
— Стой далеч от гаджето ми! — изкрещя тя. — Предупредих те!
Кийша и Бронуен настръхнаха. Изведнъж почувствах прилив на смелост.
— Бяхме приятели, преди ти да го познаваш — напомних й.
— Видяла си се с него вчера! — процеди Гейл през зъби. — И сте пили чай!
— Защо не ни каза, Ал? — укорително попита Кийша. Мрази, когато я лишавам от привилегията да узнава всички клюки от първа ръка.
— Прекарахме си страхотно и ще се видим отново в неделя — казах аз.
— За нищо на света! — заяви Гейл с пискливия си глас. — Няма да го пусна!
Скръстих ръце като нея. По дланите ми бе избила пот, но нямаше да допусна да види това.
— Защо не му забраниш да се среща с мен? Ще видим какво ще каже — предложих.
Гейл тревожно поглеждаше ту мен, ту Кийша и Бронуен.
— Не ме слуша! — изхленчи тя, обляна в сълзи от гняв. — Мразя ви и трите, проклети кучки!
— Искаш да кажеш, „глупави гъски“? — подигравателно подхвърли Кийша.
— Особено теб, Алекс! — яростно продължи да крещи Гейл. — Собствената ми сестра! Свали тези крадливи ръце от гаджето ми! Не иска да има нищо общо с теб, само се излагаш!
— Стига, Гейл — опита се да я вразуми Бронуен. — Алекс иска само да бъдат приятели.
— Никак не си пада по Том — засмя се Кийша.
Не казах нищо. Чувството за вина ме разяждаше отвътре. Макар и непоносима, тя бе моята малка сестричка! Ако с Том бяха щастливи…
— Забранявам ти да се виждаш с него! — изскимтя Гейл.
— Е, той ще дойде в неделя — казах аз с тъга.
— Зная. — Очите й бяха като ледени кристали. — Ще бъда с него, така че не се надявай да си позволяваш волности. И не ме излагай пред него, знаеш, че искам да се оженим.
— Не се безпокой — промълвих.
— Дано няма за какво — изръмжа Гейл, — защото казах на мама как постъпваш и тя също ще дойде! Може би заедно с татко! Ако се опиташ да ми отмъкнеш гаджето изпод носа, веднага ще разбере!
— Ще има плодова салата с алкохол — весело я осведоми Бронуен.
— И ще дойдат звезди — присъедини се Кийша.
— Не ми пука кой ще дойде, само стой настрана от моя Томи! — злобно извика Гейл. — Сега се прибирам при него за една приятна вечеря, със свещи и цветя на масата!
— Звучи отвратително. Сигурно всичкият восък ще полепне по зъбите ти.
Бронуен се закикоти зад гърба на Гейл, която гневно се втурна към вратата и я затръшна след себе си.
— Каква нелепост — засмя се Кийша. — Внимавай, Алекс, наистина си е втълпила, че преследваш гаджето й.
Прекарах останалата част от седмицата в трескава подготовка. Работех до пълно изтощение. Обадих се на всички, които някога са били клиенти на малката галерия, дори на онези в Шотландия. Подмазвах се на госпожа Понсънби, на лейди Паула и госпожица Федърингтън, на Том Тъкър и Дуайт С. Лимо, застрахователен брокер от Съединените щати. Извадих всички адреси, които бях въвела в новия ни компютър, и подходих към тях като самоуверен агент по продажби от Уолстрийт.
От време на време ми дотягаше. (Дуайт ме разпитва петнадесет минути какви са изискванията за облеклото.) Имаше и моменти, в които потъвах в земята от срам. Отправих изключително любезни покани към трима души, на които Гордън бе продал фалшификати.
— Шегувате ли се?
— Знаете ли, че сме завели дело?
Е, някои хора са твърде докачливи, не мислите ли? Както и да е, това бе нищо в сравнение с разговора, който проведох, когато набрах номера на съдия Уоптър.
— О, сигурна съм, че ще иска да дойде — разпалено заговорих. — Имаме творби, които особено ще му допаднат.
— Така ли? — суховато каза госпожа Уоптър.
— О, да, доста от тях са… в любимия му стил — неубедително продължих, когато погледнах жалките фигурки на витрината ни. — А… ще присъстват известни личности и хора от пресата, истински ще му хареса.
— Нима?
— Да — уверих я, вече въодушевена. Безспорно бях родена за търговец. — Онзи ден Гордън спомена какъв интерес ще представлява тази проява за съдията. „Трябва да поговорим с госпожа Уоптър и да я придумаме на всяка цена да го доведе. Нещата са точно по негов вкус. Той е един от най-ценните ни клиенти“, това бяха думите му.
