С четирипръстовата си ръка Кристофър Томас наля „Реми Мартен“ горе-долу на негова възраст в чаша, сякаш купена от магазинчето на някоя бензиностанция. Хотел „Тромп л’ьой“, в който бе отседнал, си го биваше въпреки разни дребни недоглеждания от този род. Но какво пък? Имаше известна логика:
Погледна към отражението си в големия прозорец. И след десет години той така и не можеше да свикне с новия си външен вид. Не че не се харесваше — пластичният хирург се бе оказал истински артист.
Добрият доктор се бе кръстил на пощенския си код, който, умножен по три, даваше приблизително сумата на хонорара му.
Томас игнорира образа си и се загледа през него във вечерния здрач.
Беше едновременно ядосан и разтревожен. От новините по телевизията знаеше за осуетения обир в музея предишната вечер, а пък Хюсън му бе изпратил кратък есемес за злополучната си среща с Арти. По многото буквени грешки си личеше, че когато го е писал, е бил пиян до козирката.
Томас въздъхна. Обирът беше перфектно планиран, плячката този път щеше да е изумителна. Още щом Хюсън бе научил за намеренията на Тони Олсън да организира възпоменателна среща за Роузмари, двамата с Кристофър съставиха план, който щеше да има за резултат най-големия удар в историята на изкуството: платна на Леонардо и Микеланджело, а също и на Рембранд, Вато, Рубенс, Тиеполо, Дьо Латур. За всяко от тях Кристофър имаше готов купувач, а личната му комисиона, след приспадането на всички разходи, щеше да възлиза на милиони.
Но всичко бе отишло по дяволите…
И сякаш това не стигаше, днес неочаквано бе звъннал телефонът:
Информация? Та Кристофър Томас не беше ли убит от жена си и натъпкан в онази „Дева“? Кристофър Томас беше мъртъв и погребан. Беше избледнял спомен, обект на омраза и презрение за някои, на завист за други. Толкова по въпроса.
Но той бе познал гласа.
Зад гърба си чу лек шум, който го извади от мислите му. Обърна се и видя Таня — или може би беше Тейлър! — която обличаше оскъдната си черна рокля. Когато само преди час й я бе смъкнал през главата и със замах я бе запратил на пода, той се бе надявал, че допирът на стройното й тяло ще го отвлече от историята с проваления обир. Но дори сексът не бе постигнал желания ефект и сега той обвиняваше нея.
— Охооо — изписка тя, като видя коняка. — Искам и аз!
— Не. Изчезвай.
Жената премигна.
— Не си много мил — изчурулика с детско гласче тя.
Томас й обърна гръб и се отдалечи. Чу как Таня —
Нищо. Светът беше пълен с момичета като нея.
Той посегна към един от мобилните си телефони с предплатена СИМ карта — напълно непроследими, които купуваше с дузини, и набра номера на Хюсън.
След безкрайно чакане отсреща се чу кликване.
— Ааалу? — профъфли пиян мъжки глас.
— Не ми вдигаш телефона — тросна се Томас.
— Полицията снема показания от всички.
— Ти си пиян. Сега не е време да се напиваш. Какво става? Подозират ли нещо?
— За нас ли? Не знам. Не съм ходил до музея да разбера.
— Къде си сега? Какво правиш?
— Седя на яхтата и пия.
— Е, добре — каза бавно Томас. — Мисля, че всичко ще бъде наред. Не е имало личен контакт?
— Никаква връзка.
— Че как са разбрали тогава?
— Нямам представа.
Хюсън беше мръсник и пияница, но в основата си не беше глупак. Все пак двамата повече от десетилетие се препитаваха от кражби на произведения на изкуството, като бяха успели да се измъкнат от най-умните ченгета и най-опитните следователи на застрахователни компании в бранша.
— Мисля, че всичко ще бъде наред. Да оставим нещата да се поуталожат — повтори Томас. — Да се покрием за известно време.
— Окей, ще се покрием.
Томас прекъсна връзката, като едва се сдържаше да не запрати чашата си в стената. После седна в креслото и се загледа през прозореца.
Мислите му го отнесоха към времето, когато Кристофър Томас беше ненаситен за пари и жени. И когато Роузмари вече едва го понасяше и беше все по-малко склонна да пръска парите на фамилията, за да го издържа.
И тогава Томас бе започнал да крои планове за бъдещето. Като уредник на музея, той си бе създал връзки със съмнителни бизнесмени и престъпници по целия свят, тъй като знаеше, че големите пари са в
Евфемизмът му хареса.
Хората си мислят, че след като е световноизвестна, една картина е осигурена срещу кражба. Да, но те не отчитат наличието на купувачи — всичките до един мъже, между другото — в страни като Саудитска Арабия, Йордания, Иран, Китай, Япония, Малайзия или Индия; мъже с бездънни джобове и неутолима жажда да притежават гений. Те нямат никакво намерение да излагат придобивките си пред публика, често ги крият и от най-близкото си обкръжение. Цялата тръпка е в това да притежаваш нещо, което никой друг не може да си позволи.
