Няма покой за мъртвите полностью

Кристофър усети някаква едва ли не сладострастна тръпка в стомаха си, подобна на онази, която бе изпитал, докато Арти пълзеше по килима. Сладко, протяжно чувство на пълна победа. Той се ухили и отметна с ръка кичурите коса от очите си. Погледна в огледалото; колата на Нън се смаляваше в далечината. Какво ли изпитваше горкият човечец? Това беше шедьовърът на Кристофър, по-добър и от историята с Роузмари. Да отнемеш толкова много на един човек: не просто семейството му, но неговата кариера, вярата му в правосъдието, дори надеждите му, а после просто да го зарежеш някъде далеч назад, безсилен да направи каквото и да било, освен да те гледа как се отдалечаваш, това си беше…

В купето на астон мартина проблесна ярка искра. Беше някъде право насреща му, сякаш някой бе щракнал запалка.

Чу се метален звук — Джан! — сочен и отчетлив.

Ново припламване, този път зад гърба му, и върху задното стъкло се образува огромна паяжина.

Ама какво… дали… нима?!

Нещо го блъсна по рамото. Беше като удар с юмрук, но не злобен, а по-скоро закачлив, каквито си разменят след мач подпийналите запалянковци по кръчмите. Кристофър погледна надолу и видя огромната дупка в египетския памук на ризата си, от която бликаше нещо… хммм, червено. Какво? Не!

Не можеше да повярва на сетивата си.

Със закъснялата болка дойде и съзнанието, внезапнопробождащоизгарящото разбиране какво се бе случило, и той извика. Опита се да раздвижи ръката си и по цялото му тяло се разнесе жарава. Рев на клаксони върна погледа му обратно към пътя. Беше на две педи от задната броня на огромен камион с полуремарке. Болката отстъпи място на паника, той завъртя рязко волана, избегна сблъсъка с камиона, но загуби контрол върху колата и тогава настана хаос. За една ужасна част от секундата Кристофър си помисли, че колата ще се преобърне, но тя просто продължаваше да се върти, пред очите му преминаха сивите парапети на моста, зад тях — черното небе, после река от фарове; колата се носеше със задницата напред, към нея бясно прииждаха автомобили, шофьорите отчаяно забиваха спирачки и тогава видя очуканата муцуна на мерцедеса, която се носеше право към него, и през счупеното предно стъкло му се стори, че вижда Джон Нън.

Черната кола се заби в астона, небето и земята размениха местата си.

Джон Нън усети удар сякаш от гигантски юмрук.

От удара тялото му се устреми напред, предпазният колан се изопна, главата му описа дъга, но миг преди да се удари във волана, въздушната възглавница се отвори с гръм — бъркотия от бяло и сиво, остра миризма на барут и болка в гърдите и лицето.

За момент не усещаше нищо друго, освен тази болка.

Постепенно към нея се прибави и монотонното бръмчене на далечен клаксон. Беше тъмно, после той осъзна, че просто е затворил очи.

Когато ги отвори, над свиващата се възглавница, през разбитото предно стъкло, под грациозната дъга на дебелото половин метър стоманено въже на моста той видя, че парапетът е изкривен и скъсан.

А върху останките на парапета, обърнат с колелата нагоре, се поклащаше като детска люлка автомобил, който някога е бил красив.

Нън поклати глава, но веднага съжали — жестока болка прониза мозъка му.

Посегна към закопчалката на предпазния колан, изблъска встрани въздушната възглавница, отвори вратата и изпадна навън, като се хвана за рамката на прозореца, за да се задържи.

Нощта беше студена, във въздуха се носеше мъгла, светлините на моста бяха обвити в призрачно сияние. Някаква преминаваща кола забави ход, но Джон махна на шофьора да кара, без да си дава сметка, че в ръката си държеше пистолет; онзи обаче го видя и даде газ.

Някъде в далечината се чуха сирени.

Джон направи предпазливо една крачка, после втора. Цялото тяло го болеше, но сякаш никъде нямаше счупвания.

Двигателят на астон мартина тихо цъкаше; металът се охлаждаше. Покривът на колата беше смачкан от удара в бетонния парапет. Докато той я оглеждаше, нещо поддаде и автомобилът се плъзна с два пръста към бездната.

И тогава чу тънък гласец:

— Помогни ми!

Джон тръгна по посока на гласа и откри Кристофър Томас. Изглеждаше различно. И то не защото висеше с главата надолу, от носа му шуртеше кръв, а рамото му представляваше безформена маса от разкъсани мускули и сухожилия. А заради очите. От някогашната арогантна самонадеяност нямаше следа. Очите му изразяваха див, животински страх.

Няколко безкрайни мига Нън гледаше втренчено тези очи. После бавно прибра пистолета в кобура.

Дясната ръка на Томас стискаше волана, но пръстите му трепереха.

— Не можеш да го направиш!

— Какво?

Морският въздух ухаеше на дива енергия и живот. Колата изохка; леденият вятър свиреше около изтърбушената й каросерия.

— Не можеш да ме убиеш.

Джон вдигна рамене.

— Не съм дошъл да те убивам.

— Тогава ми помогни.

— Помогни си сам.