— Не, не си се забавлявал — отсече Сид. — И ме боли най-много от това, че дори не опита. Майка ти ѝ баща ти положиха усилия. Знам, обичали са Джина и не им е никак леко. Но днес наистина се постараха да прекараме добре. А ти не си даде този труд.
— А какво според теб трябваше да направя? Да изпия една-две диетични кока-коли и да затанцувам ламбада ли? Прекарах добре, доколкото може да се прекара добре на детски рожден ден.
— Аз съм зряла жена и имам дете. Трябва да го преглътнеш, Хари. Защото не го ли преглътнеш, нямаме никакво бъдеще.
— Харесвам Пеги — възроптах аз. — И се разбирам чудесно с нея.
— Харесваше Пеги и докато тя бе малко момиченце, което си играе със сина ти — натърти Сид. — Харесваше я и докато беше умничко мило дете, което се забавлява на пода у вас. Сега обаче не ти харесва, защото нещата се промениха, и си го изкарваш на мен.
— Това пък откъде ти хрумна? — възкликнах аз.
— Не се прави на ударен. Пеги ти напомня, че съм се чукала и с друг — обясни тя.
Напомняла ми, че Сид се била чукала и с друг ли? Беше малко пресилено. Не си представях Синатра да го сложи върху обложката на някоя от плочите си.
Тук нещата не се свеждаха само до това, че Пеги ми напомняла как Сид се е чукала с друг.
През времето, откакто гледах сам Пат, бях разбрал, че родителите се осланят главно на интуицията и се учат в крачка. Никой не ти обяснява какво да правиш. Учиш се от само себе си.
Като малък си мислех, че майка ми и баща ми притежават някакво тайно познание как да ме възпитават и да ме накарат да мирувам. Мислех, че съществува някакъв добре премислен грандиозен план как да ме принудят да си изям зеленчуците и да си легна, когато кажат. Но излезе, че съм грешал. Сега вече знаех, че са правели, каквото прави всеки родител по белия свят. Импровизирали са.
Ако Пат се тръшнеше да гледа в четири сутринта „Завръщането на джедаите“ или да слуша в полунощ Пъф Дади, нямаше да ми се налага да мисля и да умувам: просто щях да дръпна щепсела и да пратя сина си обратно в леглото.
Ако ли пък се разстроеше след разговор с Джина или след произшествие в училище, щях да го гушна и да го притисна до себе си. Когато става дума за собствената ти плът и кръв, не се налага да мислиш какво точно да направиш. Не се налага изобщо да мислиш. Просто го правиш, и толкоз.
С Пеги обаче никога нямаше да имам този лукс.
Беше седнала на канапето, беше изпружила голи крачета върху масата и гледаше любимия си австралийски сапунен сериал. Седях до нея, опитвах се да изключа фоновия брътвеж на несретните герои — жалваха се, горките, че нямали и представа кои са истинските им родители, — и да прочета статията за поредния банков крах в Япония. Там явно бе настанала пълна бъркотия.
Ама как така не си ми майка? — възкликна някой от екрана и Пеги се размърда, дочула музиката, на която вървяха титрите.
Обикновено още щом австралийците изчезнеха, тя скачаше и хукваше нанякъде. Този път обаче продължи да си седи на канапето, само се наведе напред и взе лака за нокти на Сид, оставен на масичката, сред разхвърляните списания и играчки. Загледах как отвинтва капачката на стъкленото шишенце.
— Пеги!
— Какво?
— По-добре не си играй с това, миличка.
— Не се притеснявай, Хари. Мама ми разрешава.
Махна капачката с четчицата и много внимателно се запретна да нанася кървавочервен лак върху мъничките си, почти несъществуващи нокти на краката, а после, както волю-неволю забелязах, и по връхчетата на пръстите.
— Внимавай, Пеги. Не си играй с това.
Тя само ме стрелна с поглед.
— Мама ми разрешава.
По пръстчетата с размери колкото половин кибритена клечка на едри капки се застича яркочервен лак. Не след дълго Пеги изглеждаше така, сякаш е газила в бъчва с грозде или е минала през кланица. Вдигна краче, наслаждавайки се на творението си, и върху списание „Ред“ се стече поредната капка кървавочервен лак.
Ако го правеше Пат, щях да подвикна, да му взема лака и да го пратя в детската стая. Все щях да предприема нещо. С Пеги обаче не знаех какво да сторя. Със сигурност не можех да я докосна. Със сигурност не можех и да подвикна.
— Пеги!
— Какво, Хари?
Наистина ми се искаше да бъде послушна и да не плеска с лак за нокти крачетата си, килима, масата и списанията. Но повече от всичко ми се искаше да ме харесва. Затова продължих да седя, да гледам как крачетата ѝ стават яркочервени, да сумтя и да не правя нищо.
Сид излезе от банята по бяла хавлия, бършейки касата си.
— Колко пъти съм ти казвала да не пипаш това? — подвикна тя и грабна лака. Вдигна Пеги, сякаш е разпалувало се коте. — Идвай тук, госпожичке. В банята.
— Ама аз…
— Веднага.
Идеше ми да прихна, по-точно да захлупя лице върху дланите си при мисълта колко много от времето си посвещавахме на това да преодоляваме разпада на семейството като най-малка клетка на обществото. Тясното жилище на Сид приличаше на храм на любовта.
