"Никога не ме оставяй" е разтърсващ разказ за нашата невинност и загубите, които понасяме. Като деца Кати, Рут и Томи учат в училище — пансион за богати в разкошната английска провинция, където царят тайнствени правила и където учителите непрекъснато напомнят на питомците си колко са специални и привилегировани. Години по-късно Рут и Томи отново се появяват в живота на Кати и тя за пръв път обръща поглед назад към споделеното им минало, за да се опита да проумее какво именно ги е правело толкова специални и как привилегированото им положение се е отразило на по-късния им живот. Английският писател от японски произход Кадзуо Ишигуро (роден 1954 г. в Нагасаки) е автор на общо шест романа, сред които "Остатъкът от деня", спечелил наградата "Букър" превърнал се в международна сензация. През 1995 г. кралицата го награждава с Ордена на Британската империя за особени заслуги към английската литература, а френското правителство го прави през 1998 г. Кавалер на Ордена за изкуство и литература. Живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
На Лорна и Наоми
Името ми е Кати Х. На трийсет и една съм и повече от единайсет години помагам на донори. Това е доста дълго време, но ми казаха, че ще поработя още осем месеца — до края на годината. Тогава ще имам общо дванайсет години стаж. Сега си давам сметка, че вероятно ме държат толкова дълго не защото смятат, че съм постигнала фантастични успехи. Имали сме отлични помощници, които само две-три години по-късно са преустановявали работа. От друга страна, познавах един, който остана на поста си цели четиринайсет години, макар да не ставаше за нищо. Не че се хваля, но съм сигурна, че са доволни от работата ми, а и самата аз съм доволна като цяло от себе си. В по-голямата си част донорите ми се чувстваха много по-добре от очакваното. Те се възстановяваха бързо и при изписването им почти никой не бе вписван в графата „Възбудени“ дори след третата експлантация. Да, вероятно сте прави — сега вече се хваля. Но това означава толкова много за мен — да чувствам, че върша добре работата си, особено онази част от нея, с която помагам на донора да бъде вписан в графата „Спокойни“. Развих някакъв вътрешен усет по отношение на тях. Разбирам кога трябва да ги ободря, да поседя при тях, и кога е по-добре да ги оставя насаме със себе си; кога да ги изслушам търпеливо и кога просто да махна с ръка и да им заявя, че е време да сменят грамофонната плоча.
Така или иначе, мисля, че не се отличавам кой знае колко от останалите. Познавам помощници, които все още работят и изпълняват задълженията си не по-зле от мен, но не са ценени толкова високо. Ако някой ми завижда, ще го разбера — живея в едностаен апартамент, разполагам с автомобил, но най-вече имам право сама да избирам донорите, за които да се грижа. При това съм възпитаничка на Хейлшам и понякога само този факт е достатъчен, за да ме гледат накриво. Тази пък Кати Х., шушукат си те, може да си избере, когото си иска — така и прави: избира си все възпитаници на Хейлшам или на някое друго реномирано заведение. Блазе й. Наслушала съм се на подобни твърдения, сигурно и вие сте ги чували; вероятно хората имат своите причини да говорят. От друга страна, не съм първата, която е имала право да избира донорите си и според мен далеч не съм последната. Така или иначе, заслужила съм си го — работила съм с донори откъде ли не. Не бива да забравяте, че когато напусна, ще съм събрала цели дванайсет години трудов стаж на това място и само през последните шест съм имала право сама да избирам на кого да помагам.
Според мен постъпват правилно. Та нали помощниците не са машини? При всеки донор даваш всичко от себе си, а това е доста мъчително. Запасът от търпение и енергия накрая се изчерпва. Ето защо, когато имам избор, посочвам все мои хора и това е напълно естествено. Нима бих могла да се задържа толкова дълго на работа, без да общувам с донорите, без да им съчувствам от начало до край? И, най-после, ако нямах право да избирам, нямаше да мога след толкова много години отново да се сближа с Томи и Рут.
Но с течение на времето донорите, които познавам от преди, стават все по-малко, така че не използвам правото си на избор толкова често. Както вече казах, ако не установя добра духовна връзка с донора си, нещата доста се усложняват, ала въпреки всичко работата много ще ми липсва, когато в края на годината сложа точка и прекратя ангажиментите си.
Впрочем, Рут беше третият или четвъртият донор, когото можех да избера. Тя вече бе имала прикрепена към нея помощница и добре си спомням, че трябваше доста да се боря, за да предадат Рут в моите ръце. Но накрая успях, и още щом я видях отново — в центъра по рехабилитация в Дувър, — онова, което ни разделяше дотогава, не че изчезна съвсем, но избледня пред другото — факта, че бяхме израснали заедно в Хейлшам, че бяхме преживели такива неща, които никой друг не бе преживял. Мисля, че тъкмо от онзи миг аз започнах да избирам донорите, на които да помагам, измежду хората от моето минало и най-вече от Хейлшам.
През онези години понякога ми се искаше да забравя за Хейлшам, щеше ми се да си повтарям, че не бива непрекъснато да се взирам назад. Но неизменно идваше мигът, в който преставах да се съпротивлявам. Това е свързано с един донор, за когото се грижех през третата година от работата си като помощница. По-точно с неговата реакция, когато му съобщих, че съм от Хейлшам. Тъкмо бе излязъл от третата експлантация — състоянието му бе тежко и той сигурно е знаел, че няма да я преживее. Едва дишаше, но намери сили да ме погледне и да каже:
— Хейлшам. Вероятно е било прекрасно.
На сутринта, когато разговарях с него, за да го разсея, и го попитах къде е израснал, той назова някакво място в Дорсет и покритото му с петна лице се изкриви в непозната дотогава гримаса. Ах, как не му се щеше да си спомня за детството си! Предпочиташе да слуша спомените ми за Хейлшам.
