Около единайсет през нощта на трийсети декември повечето от жителите на Бардсвил вече спяха. В баровете все още будуваха неколцина клиенти, облакътени на тезгяха и загледани в отраженията си в огледалото, или застанали нейде встрани с чаша в едната ръка, вдигнали другата в подкрепа на спорен въпрос. Съдържателите вече поглеждаха към часовниците и с подчертано равнодушие сновяха насам-натам. Във фоайетата на двата хотела все още мъдруваха групички, но разговорът вече не вървеше. По улиците в търговската част се шляеха няколко хлапета и младежи, хвърляха фишеци, които експлодираха с глух ехтящ тътен между сградите, а после на свой ред избухваха в продължителен смях. Други стояха по ъглите под лампите с мушнати в джобовете ръце и сгърбени от студа. Но по-отдалечените улици бяха пусти. Под оголените кленове от време на време се мяркаше някой забързан минувач, а под стъпките му тухленият паваж отекваше със слаб равномерен и кух звън и само тук-там през порталното прозорче или изпод спуснатите транспаранти се процеждаше мъждива светлинка.
В единайсет и петнайсет на прелеза в южната част на града изсвири локомотив и малко след това тежко пропълзя покрай безлюдния перон. Дежурният излезе и като поздрави едва чуто от умора, равнодушно подаде на машиниста вестник. Огнярят се покатери на тендера и започна да се суети около крана на водната кула. Мътната вода, заискрила като сребро в светлината на лампите, забълбука на тласъци и потече в котела. Слезлите няколко пътници изчезнаха нагоре по улицата. Началник-гарата влезе в стаичката си, където сега можеше да напали тумбестата желязна печка, да нагласи будилника и да дремне на изтърбушената кушетка до три часа. „Качвай се!“ — извика вял глас. От осветената вътрешност на купетата изплуваха няколко лица, залепиха се на прозорците и се взряха в опустелия перон. Парата блъвна на бели кълба изпод буталата и влакът потегли. В северния край на града отново изсвири и писъкът жаловито се понесе над нивята и горите, напомняйки за себе си на все още будните в тази част на града.
Поспрял в изсъхналия бъз, опасващ пътеката, преди тя да пресече линията, доктор Макдоналд се заслуша в приближаващия вой на свирката. Дългият ослепителен лъч на фара се вряза като нож в мрака и освети с призрачна светлина храсталаците и тревата от двете страни на релсите. Локомотивът профуча през прелеза с оглушителен грохот и той за миг зърна силуета на огняря, навел се да хвърли лопата въглища в пещта. Когато отмина и последният вагон, изсъхналите листа наоколо се кротнаха, изоставени от въздушния вихър, който влакът отнесе, устремен в тунела от светлина пред себе си.
— Точен е — отбеляза докторът, като загаси клечката кибрит, на чиято светлина бе погледнал часовника си, и решително щракна капачето му. — Точен е — повтори той.
— Чудя се дали машинистът е видял ония там — рече мъжът до него и кимна към гарата, оттатък пътеката.
— Ако ги е видял, поне ще има какво да разправя на децата си, когато утре стигне в Чикаго — отвърна доктор Макдоналд.
Той продължаваше да се взира в отдалечаващия се влак. Бледото огнено сияние на разтворената пещ осветяваше бухналото начало на иначе невидимата, пълзяща след локомотива димна опашка. Огнярят вероятно зареждаше пещта, преди да свият на северозапад.
— Ами! — възрази нечий глас от сянката на гъсталака. — Машинистът е от другата страна, така че нищо не е видял!
Влакът вече се бе изгубил в нощта.
Минута-две никой не пророни дума. Не се чуваше нищо, освен хрипкавия, неспокоен шепот на притъмнялата гора отвъд пътеката, наподобяващ повей на вятър сред сухи, все още неокапали листа. Но вятър нямаше. Доктор Макдоналд започна тихичко да си тананика:
— Студено е — промърмори някой. — Защото висим на едно място — отвърна друг.
— Абе то дано не ни стане по-горещо на разсъмване — възрази първият.
Докторът продължаваше да си припява под нос:
— Вярваш ли, че наистина се е разчуло?
Доктор Макдоналд тихичко изви:
— Как да не вярвам — отвърна другият, нали го каза каруцарят на „Алта“?
Докторът спря да пее.
— Ако има пазачи или каквито и да са там, както казва онзи приятел — рече той, — то това ще бъдат работници, служители или негри, дето си нямат друга работа. Освен ако не са докарали помощ с влака. Но след малко, като дойде, ще разберем — и продължи да си припява, ала толкова тихичко, че думите вече не се разбираха. Другите мълчаха.
— Ето, чувам го — обади се Мън.
