Беше вдигнал дома си на самия бряг на потока, а ручейчето се вливаше току зад къщата. Пещерата, от чиито стени влагата сълзеше върху зеления, дебел като козина мъх, се намираше в подножието на хълма до самата къща. В прохладния й сумрак стояха наредени глинени делви с мляко. Жена му закрепваше свещ в някоя ниша, защото дори и посред бял ден вътре беше тъмно, набъркваше в млякото с един дълбок черпак и пълнеше голяма синя кана. После вземаше бучка масло от друга делва и стиснала здраво в едната ръка тежката кана, тръгваше по обраслата с млада трева пътека, като я носеше с лекота, но далеч от себе си. Слагаше я на масата до чинията на мъжа си и се усмихваше. „Няма човек, дето тъй да обича мляко като Уили“, казваше тя.
„Е, благода̀рим“, подхвърляше по някой път той и надигаше каната; друг път само я поглеждаше, като едва-едва се усмихваше, без дума да каже, защото не беше от приказливите. Говореше само в онези редки вечери, когато, излегнат досущ като котка върху дъските на малката веранда, се сетеше за някоя случка от годините, прекарани в равнината. Разказваше я като че ли не на тях, а просто за да я разкаже, и говореше мудно и някак неуверено. Когато си припомняше миналото, заприличваше на човек, който в тъмен килер опипва с пръсти познат предмет и се мъчи да различи кой е. „На таз земя има много неща, над които човек може да размишлява, но никой досега не ги е видял всичките — каза той веднъж. — Аз обаче съм видял някои. Видял съм таквиз дълбоки и широки клисури, че ей онзи хълм да захвърлиш в тях, пак ще се изгуби на дъното им. Видял съм клисури, блеснали на слънцето и нашарени като знаме. Като цветовете на безоблачно небе са по земята, като че то самото се е свлякло долу.“ И се умълча. Мън, жената на Уили, племенницата и племенникът не помръдваха на столовете, легналият на пода в тъмнината Уили Праудфит едва се различаваше и никой не продумваше. Долу, в блатото край потока, жабите се надкрякваха. „Индианците вземат тези цветове от земята — подхвана отново той, сякаш изобщо не бе млъквал — и се рисуват с тях.“ И пак притихна, а наоколо се разнасяха само звуците на нощта. После уточни: „Когато танцуват.“
„Диваци“ — обади се в мрака племенникът.
„Диваци — повтори Уили Праудфит с благия си, напевен глас. — Диваци, тъй да се каже.“ И отново замълча, унесен в спомени. Сетне пак се обади: „Ама тез танци, да знаеш, не са просто веселба и тупурдия.“ И след малко добави: „На тоя свят има много неща и всяко едно, бог го е сътворил. За колко нещо е мислил, а не е забравил дори врабеца.“
Имаше вечери обаче, когато и зъб не обелваше.
Беше среден на ръст човек, с изпито лице, цялото осеяно с малки бръчици, които кръстосваха като мрежа грубата му кожа. То нито старееше, нито младееше. Имаше цвета на дъбово листо, но толкова наситен, че на фона му синьо-зелените очи изглеждаха воднисти, а русата коса — сребриста като на старец. Носеше я по-дълга от всеки друг, когото Мън беше срещал — чак до врата и подкастрена на черта. Едно неделно утро, веднага след закуска, Пърси Мън го видя да седи на варовития камък, поставен за стъпало на задната врата, докато жена му му подрязваше косата. Когато го усети, че стои зад тях, тя отстрани тежката, неудобна на вид ножица за стригане на овце. Захапеха ли остриетата гъстата коса, ножицата издаваше слаб сух звук, наподобяващ шума на риене в пясък.
— Косата на Уили Праудфит — рече тя и се усмихна. — Като малък е бил един русоглавчо.
— Русоглавчо — повтори Уили, — ама никога не съм овесвал нос.
— Вярно е, като че ли в днешно време носовете на младите повече клюмат — съгласи се тя.
— Индианците ми дадоха име на техния си език — обясни Уили.
Жена му плъзна пръстите на свободната си ръка по главата му.
— Аз обаче ще продължавам да ти викам Уили — заяви тя.
— Ще рече „Човек с коса, бяла като вятър върху вода“ — обясни той. — Тъй ме кръстиха. Нали си бях русоглавчо…
— Русоглавчо — повтори тя и отново го погали.
