— Сама съм и съм вещица като теб, нямам семейство, което да ми помогне — казах аз, като се опитвах да пробудя съчувствието ѝ. — Съжали ме, преди някой друг да е открил каква съм.
— Не си като мен и не искам неприятности. Никой не ме съжали, когато селото искаше кръв. Нямах кръвопиец, който да ме пази, нито лордове и придворни господа, които да ми защитят честта.
— Матю — господин Ройдън — няма да позволи на никого да те нарани. — Вдигнах ръка като при клетва.
Вдовицата Бийтън не ми повярва.
— На кръвопийците не може да се има доверие. Какво ще стори селото, ако разбере какъв е наистина Матю Ройдън?
— Това си остава само между нас, вдовице Бийтън — предупредих я аз.
— Откъде си ти, момиче, та вярваш, че една вещица ще приюти друга? Живеем в опасен свят. Никой от нас вече не е в безопасност. — Старицата погледна Матю с омраза. — Хиляди вещици умират, а страхливците от Паството не си мръдват пръста. Защо, кръвопиецо?
— Достатъчно — каза хладно Матю. — Франсоаз, изпрати вдовицата Бийтън.
— Тръгвам си, и то с радост. — Старицата се изправи колкото проядените ѝ кости позволяваха. — Но запомни думите ми, Матю Ройдън. Всяко същество на един ден път оттук подозира, че си жесток звяр, който се храни с кръв. Когато разберат, че си подслонил и вещица, способна на черни магии, Бог ще бъде безмилостен с онези, които са се обърнали срещу Него.
— Сбогом, вдовице Бийтън. — Матю ѝ обърна гръб, но старицата бе твърдо решена последната дума да е нейна.
— Пази се, сестро — извика вдовицата Бийтън, когато си тръгваше. — Прекалено ярка си за това време.
Всички погледи в стаята бяха приковани в мен. Аз трепнах, почувствах се неудобно от това внимание.
— Обяснете — прикани ме Уолтър.
— Даяна не ти дължи обяснение — сряза го Матю.
Уолтър вдигна ръка, за да помоли мълчаливо за примирие.
— Какво се случи? — попита Матю с по-мек тон. Очевидно дължах обяснение и на него.
— Точно каквото предвидих: уплашихме вдовицата Бийтън. Сега тя ще направи всичко възможно, за да се дистанцира от нас.
— Можехме лесно да я убедим. Правил съм ѝ много услуги — промърмори Матю.
— Защо не ѝ каза каква съм ти? — попитах тихо.
— Вероятно по същата причина, поради която ти не си ми казала какво можеш да правиш с обикновени плодове от градината — отвърна той и ме хвана за лакътя. Сетне се обърна към приятелите си: — Трябва да поговоря с жена си. Насаме. — И ме изведе навън.
— Значи сега отново съм ти жена! — възкликнах и издърпах ръка от хватката му.
— Никога не си преставала да бъдеш моя жена. Но не всички е нужно да знаят подробности от личния ни живот. А сега ми кажи какво се случи — настоя той, застанал до грижливо подрязан чимшир в градината.
— Беше прав, магическите ми способности се променят. — Извърнах поглед. — Нещо подобно се случи с цветята в спалнята ни. Когато ги подреждах, усетих вкуса на пръстта и въздуха, които са ги карали да растат. И те загинаха от докосването ми. Опитах се да върна слънчевата светлина в плода. Но тя не ми се подчиняваше.
— Поведението на вдовицата Бийтън трябваше да отключи вещерски вятър, защото се чувстваше в капан, или вещерски огън, защото беше в опасност. Може би пътуването през времето е увредило магическата ти сила — предположи Матю и се намръщи.
Прехапах устни.
— Не биваше да си изпускам нервите и да ѝ показвам какво мога.
— Тя веднага разбра, че имаш способности. Миризмата на страха ѝ изпълваше цялата стая. — Очите му станаха сериозни. — Може би беше прекалено рано да те показвам на непозната.
Но вече беше късно за съжаления.
Нощната школа се появи на прозорците. Бледите им лица бяха притиснати в стъклото и приличаха на звезди от безименно съзвездие.
— Влагата ще ѝ развали тоалета, Матю, а той е единственият, в който изглежда прилично — скара му се Джордж. Елфическото лице на Том надникна над рамото му.
— Изключително много се забавлявах! — извика Кит, след като отвори друг прозорец с такава сила, че стъклата му се раздрънчаха. — Тази старица е идеалната вещица. Ще използвам вдовицата Бийтън в някоя от пиесите си. Видя ли какво може да направи с най-обикновена камбанка?
— Миналият ти опит с вещици все още се помни, Матю — изтъкна Уолтър, чиито стъпки хрущяха по чакъла. Двамата с Хенри бяха излезли навън при нас. — Тя ще се разприказва. Жени като вдовицата Бийтън винаги го правят.
— Ако се раздрънка за теб, Мат, дали наистина ще имаме причина за тревога? — попита тревожно Хенри.
— Ние сме свръхестествени същества, Хал, в свят, населен с хора. Винаги има причина за тревога — отвърна мрачно Матю.
Членовете на Нощната школа може и да спореха за философия, но по един въпрос бяха единодушни: трябваше да продължат да търсят вещица. Матю прати Джордж и Кит да разпитат в Оксфорд, както и да съберат информация за нашия тайнствен алхимичен ръкопис.
