Нощна стража Прочутият автор на бестселъри Алистър Маклейн, починал на 2 февруари 1987 г., е издал тридесет книги, сред които световноизвестни романи като HMS "Юлисис", "Оръжията на Наварон" и "Там, където само орлите летят". Два от сценариите, написани по поръчка на една американска филмова компания през 1977 г. — "Кулата на заложниците" и "Военновъздушен Едно е свален", с одобрението на Алистър Маклейн са публикувани по-късно като романи от писателя Джон Денис. "Нощна стража" е вторият роман по сценарий на Алистър Маклейн, издаден след смъртта му — първият, "Влак на смъртта", също е публикуван под псевдонима Алъстър Макнийл с голям успех.След дълги и трудни преговори "Райксмузеум" в Амстердам най-сетне се съгласява да пусне безценната картина на Рембранд "Нощна стража" на обиколка в няколко от най-известните галерии в света. Въпреки изключителните мерки за охрана обаче, когато пристига в Ню Йорк, картината се оказва фалшификат…Веднага е потърсено съдействието на Организацията за борба с престъпността към ООН — ЮНАКО, и на агентите Майк Греъм, Сабрина Карвър и Си. У. Уитлок е възложено да открият кой е нарисувал гениалния фалшификат, както и далеч по-важното — кой е скрил оригинала в частната си колекция.Бързината и секретността на разследването са от решаващо значение. Следата ги отвежда в Рио де Жанейро по време на карнавала, където врагът им е на сигурно място в своята крепост, високо над морето…"Вълнуващо и с цялото напрежение, с което са свикнали почитателите на Маклейн." "Нордърн Екоу"
През един септемврийски ден на 1979 година — точната дата не е известна, генералният секретар на ООН председателстваше едно необикновено събрание. Присъстваха четиридесет и шест делегати, които на практика — или поне в собствените си очи, представяха всички държави в света. Дневният ред бе само от една точка — непрекъснато нарастващата международна престъпност. Криминалните престъпници и терористите можеха да организират удар в една държава и после да избягат в друга, а националната полиция трябваше да се съобразява с държавните граници, които не можеше да премине, без да наруши законите и суверенитета на друга държава. Нещо повече, бюрократичните формалности при издаването на постановления за екстрадиране (и то само в страните, където изобщо съществуваше подобна процедура) отнемаха много пари и време и разни безскрупулни адвокати откриваха слабите места в законодателството, за да издействат на клиентите си пълно и безусловно освобождаване. Трябваше да се направи нещо.
Така бе постигнато съгласие да се създаде специална международна организация за борба с престъпността под егидата на Съвета за сигурност на ООН, която бе наречена ЮНАКО1. Нейната цел бе „да обезврежда и да залавя лица и групи, уличени в международна криминална дейност, както и да осуетява техните замисли“2. Всеки от четиридесет и шестимата делегати бе помолен да представи подробна характеристика на кандидата, предложен от неговото правителство за поста директор на ЮНАКО. Генералният секретар щеше да има последната дума.
ЮНАКО започна своята секретна дейност на първи март 1980 година.
Реномираната фирма за счетоводни услуги „Меслър и Голдщайн“ с кантора на третия етаж на един бивш склад на 27-а Западна улица, откъдето се виждаше река Хъдсън, всъщност бе параван на Втори отдел на ЦРУ, който се занимаваше с вербуването и дейността на двойни агенти в чужбина.
Бред Холдън работеше като завеждащ компютърния отдел от седем години, а от осемнадесет месеца бе и агент на КГБ. Предателството му не се дължеше на някакви идеологически принципи, нито на разочарование от Голямата американска мечта. Всичко опираше до пари — пари, с които да плати отчайващо големите си комарджийски дългове. За шест месеца той успя да се разплати с когото трябваше, но въпреки усилията му да заличи възможно най-добре всички следи, двойната му служба излезе наяве и от ЦРУ решиха да го използват, макар и не съвсем доброволно, да дезинформира руските си господари. Цяла година всичко вървеше нормално, докато един ден на бюрото му се появи кафяв плик с шест снимки — той и вербовчикът му от КГБ в „Томпкинс скуеър парк“. Бележката в плика гласеше, че — ако до един месец не проникне в свръхсекретната програма „Алфа“ и не открие имената на агентите от операция „Четворка“, негативите ще бъдат публикувани в „Ню Йорк Таймс“. Ако успееше, щеше да получи негативите и двадесет и пет хиляди долара в брой. Накрая анонимният подател му съобщаваше, че ще последват по-нататъшни инструкции. Той реши да приеме, най-вече заради парите.
Тъй като имаше представа колко труден е достъпът до програма „Алфа“ в главната квартира на ЦРУ в Лангли, Верджиния, Холдън веднага си взе отпуск и прекара следващите шестнадесет дни вкъщи, без да напуска нито за миг поста си пред внушителната редица превъзходни компютри. Най-сетне се включи в програмата и извлече цялата информация за една от най-секретните операции, замисляни някога от ЦРУ. Точно три седмици след първото писмо той получи друг плик — вътре имаше пари за билет до летище „Схипсхол“ в Амстердам и обратно, и ключ за едно от шкафчетата за багаж на Централната гара в града, където щяха да го чакат парите. Между летище „Схипсхол“ и Централната гара имаше влак на всеки петнадесет минути…
— Dames en heren, Centraal Station. Дами и господа, Централна гара.
Гласът на говорителката върна Холдън от спомените му обратно към настоящето и той инстинктивно бръкна във вътрешния джоб на карираното си сако, където беше пликът. После се надигна на стола си и уморено потърка очи. Тъкмо влизаха в неоготическата сграда, построена през осемнадесети век. Той залитна от тласъка, когато влакът спря на перона. Вратите със свистене се отвориха и първите пътници започнаха да слизат. Холдън взе сламената си шапка от съседната седалка и я нахлупи на главата си, покрита с гъста руса коса, след това се изправи, взе платнения си куфар и застана на опашката в коридора. Като си подсвиркваше фалшиво с уста, той слезе от влака, даде билета си на контрольора при бариерата и влезе в голямото фоайе на гарата, където бяха и шкафчетата за багаж. Прекоси залата и отключи шкафчето, чийто номер бе отбелязан на изпратения му ключ. Внимателно извади отвътре черното дипломатическо куфарче и остави на негово място един ненадписан бял плик, после заключи и мушна ключа в джоба си. Вдигна куфарчето и закрачи към изхода.
— Ей, вие! Един момент!
