Обещанието на розата полностью

Уинчестър, 1076

Той пак не успя да заспи. Лежеше на кревата, притиснал буза към сламата, вслушваше се в хъркането на рицарите около себе си… и в пиянския смях и разговорите, които се носеха от дневната на горния етаж.

Намираше се в двореца на краля едва от три седмици, но така и не забрави родния си дом и не престана да тъгува за пустите полета на Нортъмбърланд, нито за приятната топлина в големия замък на Елфгар.

Момченцето потрепери, защото беше зима и му беше студено. Помъчи се да се сгуши още повече в сламата и в тънкото вълнено одеяло, което му бяха дали. Не искаше да си спомня за Елфгар, тъй като знаеше, че ще си спомни и за братята и родителите си. Колко му липсваха! Майка му беше все пред очите. Все си спомняше кога я видя за последен път. Лейди Сеидре му махаше с ръка, а той яздеше сред хората на краля. Тя се усмихваше, за да му вдъхне смелост. Усмивката й бе коствала големи усилия на волята. По лицето й се стичаха сълзи и тя ридаеше беззвучно.

Стивън преглътна с усилие. И тогава, както сега, неотлъчно преследващата го сцена заплашваше да го сломи.

— Мъжете не плачат — изрече строго баща му, след като го отведе настрана в деня преди заминаването му за Уинчестър. — Голяма чест е да отраснеш при краля, Стивън, голяма чест. Сигурен съм, че ще се справиш като мъж и ще ме накараш да се гордея с теб.

— Обещавам ви, господарю — каза Стивън, а сърцето му беше изпълнено с решителност.

Баща му се усмихна и стисна рамото му, но яркосините му очи необяснимо защо гледаха тъжно.

Но Стивън не беше подозирал за съществуването на самотата. Не бе предполагал какво в действителност ще означава за него раздялата с дома и семейството. Не знаеше, че скришом ще тъгува точкова много за родния дом. Идеше му да се разплаче, но нямаше да го направи, защото мъжете не плачеха. Един ден щеше да се върне, за да поиска наследството си, вече пораснал, рицар с шпори, а майка му и баща му щяха да се гордеят с него.

— Събуди се, паленце.

Стивън настръхна. Дънкан се наведе над него. Той беше друго момче, дадено за възпитание в кралския двор. Беше няколко години по-голям и се намираше в много по-тежко положение, защото не само растеше заедно с крал Уилям, но беше и заложник. Дънкан бе син на шотландския крал от първия му брак. Поне на теория от краля на Шотландия, Малкълм, се очакваше да прекрати наглата си война срещу Англия сега, когато крал Уилям държеше сина му.

Стивън съжаляваше Дънкан, но момчето беше толкова неприятно, че не бе по силите му да го харесва. Неясно защо и Дънкан го мразеше.

Стивън седна уморено и махна една сламка от бузата си.

— Принцът те вика — каза Дънкан. — Плачеше ли? — запита той подигравателно.

Стивън настръхна отново.

— Вече съм голям и не плача — изрече той хладно и стана. Беше на шест години. — Какво иска принцът?

— Отде да знам? — отвърна Дънкан, но самодоволната усмивка и тонът противоречаха на думите му.

Лека тревога обзе Стивън, въпреки че нямаше основание за това. Не се безпокоеше от поканата при принца. Руфъс се беше държал дружелюбно при запознаването им, което стана скоро след пристигането му. Той беше единственият му приятел сред всичките момчета в двора. Тъй като беше най-млад и беше пристигнал последен, другите момчета или го пренебрегваха, или го тормозеха и му се присмиваха. Стивън бързо беше научил кога да отвръща на удара и кога да отстъпва. Обаче сега беше смутен. Никога досега не го бяха викали при Руфъс посред нощ. Стивън забърза, за да не изостава от Дънкан, докато двамата се измъкваха неусетно от двореца.

Стивън се запита къде отиват, но не каза нищо. Преди тръгването баща му го бе предупредил да си отваря очите, да внимава и да не разкрива мислите и чувствата си. Посъветва го да не вярва на никой друг освен на себе си. През последните няколко седмици той успя да оцени по достойнство съветите на баща си.

Стивън застина на прага на обора. Руфъс не беше сам. Намираше се в компанията на няколко приятели, младежи почти на възрастта на принца, който беше шестнадесетгодишен. Всички бяха пияни. Едно от момчетата пееше мръсна песен. При тях имаше една слугиня. Двама от младежите я прегръщаха. Туниката й беше скъсана и се виждаха пищните й гърди. За миг Стивън се втренчи в нея, а след това се изчерви силно и отмести поглед, когато един от младежите я замилва.

Принцът гледаше вторачено шестгодишното момче. Неясно защо първоначалната неловкост на Стивън се усили. Руфъс беше почервенял от напитките и очите му блестяха силно. Той сви пръста си и го повика с тих глас: „Ела, скъпи Стивън.“

Стивън не помръдна. Очите на принца блестяха ярко. Той беше обвил ръката си доста интимно около едно по-малко момче. Стивън не го познаваше. Дрехите му бяха скъсани и парцаливи като на селянин. Явно не беше син на влиятелен лорд и не го бяха изпратили да отрасне в кралския двор. Стивън изпита прилив на внезапна симпатия към момчето, когато погледите им се срещнаха.