Фантастична хроника на решителната борба за господство на Земята Преди десет столетия Старото време свършило с разтопяване на градовете на Земята във войната на Хилядите слънца. Сега смъртоносната висока технология на подземната крепост на федерацията Амтрак е използвана срещу оцелелите на повърхността — мютите. Но примитивните мюти владеят древни сили, по-могъщи от всяка машина
На Ник Остин, който направи възможно всичко това. Това е за теб.
Кадилак седеше на земята до Мистър Сноу и с полузатворени очи слушаше историята за войната на Хилядата слънца, която белокосият брадат старец разказваше на голите деца от племето.
Той я знаеше наизуст. Слушаше я за двеста и осемдесети път; не беше нова и за шестдесетте деца от селището, насядали в полукръг пред стареца. Това нямаше значение. Децата седяха запленени и поглъщаха всяка дума точно както и първия път, когато я бяха чули. Повечето не си спомняха Мистър Сноу да им е разказвал историята. Но пък те и не помнеха много дълго — и никога нямаше да помнят.
Кадилак обаче помнеше.
Кадилак помнеше всичко. Всичко, което някога бе видял или чул, до най-малките подробности. Затова беше избран от Мистър Сноу да научи всичко, което се беше случило на неговия народ от началото на Новото време. Когато Мистър Сноу ги оставеше, за да отиде на Високата земя, той щеше да заеме неговото място като летописец на племето. Тогава щеше да има задачата да намери някое малко дете, способно да запомня събитията, съставящи деветстотингодишната история на Плейнфолк.
Преди тях, простиращи се отвъд паметта дори и на Мистър Сноу, беше необозримият простор от години, известни като Старото време, когато светът бе треперил пред бойните подвизи на герои с имена на божества. Мистър Сноу знаеше няколко истории от това време, когато хората на земята били много, като стръковете на тревата. Когато колибите били построени една върху друга и образували селища, издигащи се високо в небето като далечните планини. Когато по рушащите се сега пътища, които някога кръстосвали земята като вените по ръката на човек, течали неспирни потоци от гигантски бръмбари, пренасящи хора от едно място на друго и никъде не можело да се намери уединение.
Когато Мистър Сноу разчеса с пръсти ръцете си, за да покаже как във войната падащите слънца изгорили плътта на всяко живо същество, Кадилак стана и тръгна по склона към селището. Утринното слънце затопли голия му гръб и хвърли пред него стройна широкоплещеста сянка.
Кадилак пое дълбоко дъх, протегна ръце настрани, после ги вдигна над главата си.
Сянката му направи същото.
Това никога не преставаше да го очарова. Формата на сянката на тялото му му доставяше удоволствие. Беше различна от сенките на много други в неговото племе. Имаше стройно, гладко очертание с дълги прави ръце и крака — като сенките на описваните от Мистър Сноу подземни хора, които Кадилак никога не беше виждал.
Скритият враг далеч на юг край Голямата вода, който изпращаше железни змии и облачни воини — от когото той трябваше винаги да бяга.
Осемнадесетгодишният Кадилак бе от едно от многото племена мюти на Ши-Карго, които бродеха по централните и северни равнини. Според Мистър Сноу техните прародители били дошли отвъд зората върху гърбовете на гигантски птици, чиито криле създавали шум като водата на голям водопад.
Те кацнали на място наречено О-хайа до едно голямо езеро. За отпразнуване на пристигането заклали и опекли птиците и после пирували цяло лято, а когато дошла зимата, използвали замразена вода от езерото да построят голямо селище, пълно с ледени колони, които блестели с всички цветове на дъгата и чиито върхове се губели в облаците.
През войната на Хилядата слънца градът се разтопил и изтекъл в езерото. Всички живи същества загинали, с изключение на един стар мъж на име Ши-Карго и една стара жена на име Ми-Шийган и техните деца. Ши-Карго имал петнадесет синове, всичките смели воини, високи и силни като мечки; старата жена имала петнадесет красиви дъщери. Синовете на Ши-Карго и дъщерите на Ми-Шийган кръстосали китки и свързали телата си с кръвна целувка и техните деца и децата на техните деца израснали силни и многобройни и се преселили на запад в земите на Мине-Сота, Ай-Ова, Да-Кота и Не-Браска, като убивали всички, които се опълчвали срещу тях, и правели братя по душа всички, които им протегнали дружески ръка.
Те победили, защото воините им били по-храбри, летописците по-умни и жреците по-могъщи. И така Плейнфолк станали най-силните и най-многобройните и благодарили на своята Велика майка-богиня Мо-Таун.
Кадилак отиде на любимото си място между скалите на края на платото, където племето М’Кол беше построило колибите си да изчака настъпването на деня. Оттатък платото земята се спускаше стръмна и набраздена, сякаш изровена от ноктите на гигантски орел. По-надолу ставаше по-равна и с мека извивка преминаваше в хълмиста, покрита с трева равнина, която се простираше до края на света. Зад него се намираше скритата врата, през която слънцето излизаше всяка сутрин. Бледосиньото, което гасеше златните огнени облаци на зората, ставаше по-дълбоко с издигането на слънцето; над равнините започнаха да се издигат малки разпръснати облаци — като далечно стадо бели бизони.
