Емили свали палтото си и го прехвърли на седлото. Протегна се, хвана здраво клона над себе си и се отдели от седлото. Залюля се напред-назад, набра инерция и накрая прехвърли първо единия, а после другия си крак през клона. Изви се и седна, а краката й се поклащаха весело под нея, на лицето й се изписа триумфална усмивка.
Генджи се поклони дълбоко на седлото си.
— Прости ми, че се усъмних. Ти наистина се катериш превъзходно. Когато се излекувам, трябва да си направим състезание.
— И какъв ще е залогът?
— Залогът?
— Цената, която губещият плаща на победителя.
Генджи обеща:
— Ако спечелиш, ще ти подаря тази градина.
— О, не, това е твърде много. Превръща залога ни в хазарт, а не в игра.
— Много добре — съгласи се Генджи, — независимо дали спечеля, или загубя, ще ти подаря тази градина. И ти можеш да ми подариш нещо в замяна. Тогава не играем комар, нали?
— Не мога да приема толкова голям подарък — възпротиви се Емили. — А дори да го направя, нямам средства, за да се грижа за нея както трябва.
— Ще ти дам също така и средства. Освен това трите села в тази долина и едно в съседната.
— Не, не мога да приема. Моята цел е да разпространявам Божието слово, а не да вземам нещо за себе си.
Генджи посочи към възвишението, откъм което бяха влезли в долината.
— Можеш да построиш тук и черква. Не си ли дошла за това?
— Мислех, че земята за нашата мисия е в друга провинция.
— Можеш да построиш и тук. Обещавам, твоята черква винаги ще бъде пълна.
Емили се засмя въпреки притеснението си. Той щял да спази обещанието си, като издаде заповед. Пратеници щели да тръгнат към селата. Селяните щели да се отпуснат на колене, да притиснат главите си към земята и да чуят думите на своя господар. В неделите съответно щели да пълнят пейките в черквата, както им бъде наредено. Щели да слушат преведената церемония, която не означава нищо за тях. Когато им предложели да се покръстят, всеки мъж, жена и дете щели да приемат християнството.
— Не можете да принудите хората да вярват, господарю мой. Те трябва да погледнат в сърцата си и да стигнат сами до истината.
— Обещавам, че ще дойда в твоята черква и ще погледна в сърцето си.
— Господарю Генджи. — Тя не знаеше какво друго да каже.
— Ти спаси живота ми. Трябва да ми позволиш да ти се отблагодаря с подарък.
— Мога със същия успех да твърдя, че вие сте спасили моя. Никой от нас не би оцелял без другия.
— Тогава и ти ми дължиш подарък. Аз ще ти подаря Ябълковата долина. А ти какво ще ми подариш?
Емили трябваше да се облегне на ствола на дървото, за да не падне.
— Ябълковата долина?
— Така я наричаше майка ми. Ринго-но-тами. Ябълковата долина на английски. — Усмивката остана на лицето му. Изражението на очите му се промени. — Тя беше от Севера. Провинцията на баща й е била прочута с ябълките си. Била е много млада, когато се е омъжила, почти дете. Липсвали са й майка й и сестрите й. Липсвали са й приятелчетата в играта. Липсвали са й дърветата, по които се е катерела като малка, и плодовете, които е брала в техните клони. Липсвали са й детските венци от цветове, които е носела на главата си. Баща ми засади тази градина с надеждата, че ще намали тъгата й поне за един ден и ще й донесе дори радост.
— И така ли е станало?
— Беше щастлива, когато засадиха фиданките. Самата тя посади няколко. Така и не видя дърветата, нито цветовете, нито плодовете. Умря същата зима при раждане. Новороденото, сестра ми, също умря.
— О, съжалявам много.
— При мен приказката за щастието и тъгата е една и съща. Когато съм тук, разбирам значението им.
Листата и клоните закриваха заобикалящия ги пейзаж от стръмни японски планини. Близостта на Тихия океан бе маскирана от аромата на ябълки. Седнала над земята, с клатещи се във въздуха крака, Емили усети, че чувството й за реалност се разпада. Тя погледна надолу и видя Генджи на своя боен кон и й се стори, че той не е на мястото си, а не тя. Неуместната гледка на самурай в нейната овощна градина я накара да се разсмее.
Собственият й смях я върна към реалността.
Щом дойде на себе си, тя се разплака.
— Домът ми бе в Ябълковата долина — рече Емили. — Друга Ябълкова долина.
След време Генджи каза:
— Това място е било твое, преди още да си го видяла.
— Госпожа Емили е доста подвижна, като се има предвид колко е едра — отбеляза Таро. Те я наблюдаваха как се люлее на дървото.
— Всъщност не е толкова едра — рече Хиде. — Когато тези двама глупаци се самоубиха, тя припадна в ръцете на господаря. Той я подхвана с лекота. Размерите й са различни от тези, с които сме свикнали, и затова не можем да преценим едрината й.
— Сега, като я гледам след това, което ми каза, виждам, че си напълно прав. — Таро направи максимално усилие да погледне от правилния ъгъл. Госпожа Емили бе сбъднала пророчеството на господаря Киори. Не биваше да я възприема като огромна, тромава или грозна. Лоялността ги заставяше да я виждат във възможно най-добрата светлина. — Фактически у нея има известна дамска изтънченост. В чуждестранния смисъл.
