— Много дълго време беше вътре — обърна се към него Шимода. — Какво искат?
— Не е моя работа да казвам — отговори Хиде. Отново се вглъби в себе си и разбра, че е намерил първия си заместник. Въпреки че Шимода беше посредствен с меча и бе направо трогателен в битката без оръжия, никой в рода не можеше да го надмине в стрелбата с лък, мускет или пистолет от неподвижно положение или от седлото. Освен това също толкова важно бе, че той бе честен до мозъка на костите си. Ако дадеше дума, той щеше да я спази дори да му струваше живота.
Шимода се облегна, изненадан от сдържаността на Хиде и дори още по-изненадан от сериозното му поведение. Какво се бе случило в колибата за медитация? Неговият безгрижен приятел изглеждаше съвсем друг човек.
— Е, какво става? — Таро седеше до Шимода. Той потърка наболата коса по главата си. Бодеше. Подобно на всички други мними монаси той бе престанал да бръсне главата си веднага щом се разбра, че владетелят Генджи ще дойде в манастира. Това бе отдавна чаканият сигнал за връщането им към техните обичайни задължения. Всички вече се бяха преоблекли в старите си дрехи и отново бяха запасали в поясите мечовете си. Някогашните монаси се познаваха само по липсата на коса. Това бе притеснителен белег, който щеше да е още по-притеснителен, когато се върнеха в Йедо. Сложната фризура на самурая беше част от облеклото му. Ала това не можеше да се промени. Понякога бе необходимо да се търпи нетърпимото. Таро отново потърка главата си. — Какво ти каза Хиде?
— Нищо — раздразнено отвърна Шимода.
Таро беше шокиран.
— Мислех, че сме приятели. Ако ти е казал нещо, ти трябва да ми го съобщиш.
— Казах ти — настоя Шимода. — Нищо не ми каза.
— Наистина? — Таро погледна зад Шимода. Видя да седи самурай с изправен гръб, полузатворени очи, в покой, но нащрек, спокоен като каменен Буда. Таро трябваше да погледне два пъти, за да е сигурен, че това наистина е Хиде.
Генджи се усмихна на Шигеру.
— Няма ли да ме попиташ?
— Какво?
— Очевидното.
— Е, добре — рече Шигеру. — Защо каза всичко това на Хиде?
— Защото това е истината.
Генджи и Шигеру се изсмяха. Шигеру веднага стана сериозен и каза:
— Мисля, че направи грешка. Хиде е фриволен прахосник. Всички негови другари вече преминаха към по-големи отговорности. Той е единствен от редовия състав, който служи с мъже десет години по-млади. Освен това назначението му ще обиди Сохаку. Той беше главен телохранител на баща ми и несъмнено очаква да бъде определен за твой.
— Думите ти са много мъдри, чичо — рече Генджи, — а това само по себе си е смущаващо. Само преди час ти беше гол, покрит със собствените си екскременти и правеше гримаси като дресирана маймуна. Човек може да се чуди как е възможна подобна трансформация и дали трябва да й се вярва. Ти какво би ме посъветвал?
Шигеру се изчерви и заби поглед в пода.
— А, добре, можем да говорим за това по-късно. Имам някои размишления по въпроса, които ще споделя с теб. Можеш да ги намериш за полезни. Що се отнася до Хиде, ти си абсолютно прав за досегашното му поведение. И без съмнение мнозина в неговото положение биха се сломили под тежестта на такава неочаквана отговорност. Но аз смятам, че с този човек ще се случи обратното.
Шигеру погледна Генджи въпросително.
— Смяташ? Не го ли знаеш?
— Защо трябва да знам?
— Във всяко поколение на нашия род един човек наследява проклятието на пророчеството. Баща ми в неговото, аз в моето. В твоето трябва да си ти. Няма кой друг.
— Сега няма кой друг — отговори Генджи. — Имаше трима други. Твоите деца, моите братовчеди. Трябваше да е един от тях.
Шигеру се опита да не си спомня последния път, когато ги видя. Той поклати глава.
— Това им бе спестено. Те не видяха повече от това, което бе пред очите им, и имаха своите нормални детски сънища.
Генджи каза:
— Баща ми беше пияница и бе пристрастен към опиума. Той би могъл да има неизвестни потомци, за които дори не знае.
Шигеру поклати глава.
— Алкохолът и опиумът в количествата, в които той ги вземаше, потискат значително сексуалното желание. Чудно е как е направил теб. — Шигеру се усмихна, въпреки че очите му бяха тъжни. — Безполезно е да се отрича. Ти го знаеш.
— Сигурен ли си, че няма други? — попита Генджи. — Дядо беше много силен, нали? Възможно ли е да имаш братя и сестри, които не познаваш? А те да имат свои деца?
— Баща ми беше силен, да, но беше и много съзнателен. Не би направил нищо, за да навлече проклятие на семейството.
— Продължаваш да го наричаш „проклятие“. Обикновено се смята за дарба.
— А ти как мислиш?
Генджи въздъхна и се отпусна на облегалката.
— Това направи ли дядо щастлив? Не съсипа ли баща ми? А, ти, погледни какво направи с теб. Не, ти си прав, това не е дарба. Надявах се някой друг да поеме товара. Все още се надявам.
— Не разбирам — рече Шигеру. — Ако имаш тези способности, ти ще знаеш. Непременно ще го знаеш. Как можеш да се надяваш да ги избегнеш?
— Дядо ми каза, че ги имам — отговори Генджи. — Освен това нямам конкретно доказателство.
— Не си ли имал видения?
— Надявам се, не — отвърна Генджи.
