— На този етап съм упълномощен само да те подтиквам сам да сложиш край на живота си. Но те моля да ми вярваш, че въпросът за ликвидирането ти също бе обсъждан. И ако се случи да загинеш преждевременно, то ще стане било при нещастен случай, било при самоубийство, също както стана с Харълд Симкокс. Ако искаш да се свържеш с мен, остави бележка за загубена вещ на информационното табло в офицерския клуб. „Намерени книги — «Чужденецът» от Камко — потърсете я в канцеларията на клуба.“ Аз ще се свържа с теб. А междувременно, внимавай, лейтенант. Под наблюдение си.
— Няма нужда да ми го казваш — отвърна Тайсън. Браун мушна отново пистолета си в ластичния колан и отвори вратата.
— От главния вход можеш да си поръчаш такси — обърна се Браун назад към него. — Приятен ден.
Тайсън изгледа затварящата се врата, след това се доближи до нея и се заслуша в отекването на отдалечаващите се стъпки на Браун по мокрия коридор. Извади ръката си от джоба и видя, че е покрита с кръв, а пръстите му са нарязани дълбоко. Превърза се с носната си кърпа и отвори вратата. Коридорът беше пуст. „Когато човек си има такъв ангел-пазител — помисли си той, — за какво ли му е притрябвал и зловещият ангел на смъртта?“
Докато вървеше бавно по тъмния коридор, Тайсън се опита да подтисне чувството на благодарност, че е още жив, защото точно с това чувство искаше да го остави Браун. Прогони и чувството на гняв и обида — Чет Браун и неговата служба не трябваше да имат власт над чувствата и решенията му. Чет Браун всъщност не съществуваше. „Приятен ден.“ „О, Господи — рече си той, — нима е новият израз за“ Всичко хубаво „?“ Надяваше се да не е така. Всичко и без това изглеждаше достатъчно зле.
Бен Тайсън бе седнал срещу Винсънт Корва от другата страна на бюрото му.
— Кафе? — попита го Корва.
— Да, благодаря.
Корва каза нещо на секретарката си по вътрешния телефон.
Тайсън огледа дребничкия мъж, осветен от лъчите на сутрешното слънце, проникващи през източния прозорец. Корва бе вероятно няколко години по-млад от Тайсън, много слаб, с бледи хлътнали бузи и изпъкнали очи, от което целият му облик създаваше впечатление за лошо хранене. Черната му коса бе зачесана назад от челото, а адамовата му ябълка бе толкова изпъкнала, че дори възелът на ризата му се мърдаше, когато говореше. Костюмът му страшно наподобяваше моделите от „Брукс Брадърс“, въпреки че Тайсън подозираше, че се е наложило да му се направят твърде много поправки, за да прилегне на изключително слабата фигура на притежателя.
Запали си цигара и я хвана непохватно с превързаните си пръсти. Корва погледна към бинтовете му, но не каза нищо. Наведе се напред, опрял ръце върху масата, и попита:
— Кой казахте, че ви е насочил към мен?
Тайсън забеляза, че гласът на Корва бе значително по-силен и по-дълбок, отколкото можеше да се очаква от човек, тежащ едва шейсет и няколко килограма.
— Не съм казал нищо — отговори Тайсън.
— Тогава откъде знаете за мен?
— Обадих се в адвокатската асоциация и те ми дадоха списък на хората, практикуващи в тази област.
— Значи избрахте Винсънт Корва, защото името ви е прозвучало добре.
— Нещо такова. — Тайсън огледа кабинета. Стаята беше боядисана в мръсно-бяло, таванът беше начупен, така че да осигурява добра акустика, а мебелите изглеждаха сякаш току-що са ги докарали от търг. Стените бяха украсени с кафеникави гравюри, които биха могли да бъдат наименувани „велики моменти от съдопроизводството“, и Тайсън с учудване отбеляза, че моментите бяха повече от два. На перваза на прозореца имаше само едно растение, което подозрително много наподобяваше марихуана.
— Босилек.
— Моля? — Тайсън погледна към Корва.
— Сладък босилек. Усещате ли миризмата му? Дори и в Ню Йорк човек не може лесно да намери пресен босилек. Обичате ли спагети?
— Много.
— Трябва да наберете пресен босилек и да приготвите соса не по-късно от петнайсет минути след това. Така той ще задържи аромата на босилека. А това е основното за вкуса му.
— Сигурно — за момент Тайсън изпита носталгия по Филип Слоун и облицования му в дърво и кожа кабинет.
— Баща ми имаше навик да си слага стръкче зад ухото — някакво суеверие. Въпреки че така и не разбрах точно смисъла му. — Корва се изправи и дръпна към себе си адвокатското си жълто тефтерче и си записа нещо.
Тайсън се почуди дали бележките му се отнасят за сладкия босилек или за някое убийство.
— Пресата съобщи, че ви е наложена мярка за неотклонение. Вярно ли е това? — попита Корва.
— Да. — Тайсън му обясни какви са условията на наложената мярка.
— Странно — замислено кимна Корва, — защото оттук започва отмерването на времето. Възможно е армията да не успее да подготви достатъчно добре обвинението си в убийство само за деветдесет дни. Но някой по-горе явно е заповядал да бъде наложена мярка за неотклонение, за да накара военните да се размърдат. Подозирам, че според правителството, колкото повече се проточва това дело, толкова повече вреда нанася.
— Аз също мисля така. А вие ще можете ли да подготвите защитата в оставащото ни време?
