редакция stg
Бях покрита с кръв, но не беше моя, така че бях добре. Беше животинска кръв. Беше нещастен случай в нощ със шест пилета и един козел, щях да го преживея, както и всичко друго. Вдигах седем трупа за една нощ. Това бе рекорд дори и за мен.
Вкарах джипа на верандата, небето все още бе тъмно, но бе започналo до се просветлява. Оставих джипа на верандата, прекалено бях изморена да го вкарам в гаража, беше май, но се чувстваше като април. Пролетта в Сейнт Луис бяха случайни два дни, между края на зимата и започването на лятото. Единият ден ви замръзват задниците, а на следващият температурата е плюс осемнадесет. Но тази година имаше пролет, влажната благодатна пролет.
Освен броя на зомбитата която бях вдигнала, нощта бе обикновена. Всичко от вдигането на войник от гражданската война за месна историческа организация, за да го разпитат за завещание, което се нуждае от последен подпис, до последната конфронтация на син със злоупотребяваща майка. Бях до гуша в адвокати и терапевти през по голямата част от деня. Ако чуя „Как това те кара да се чувстваш Джонатан (или Кати, или който и да е)?” още веднъж, ще закрещя. Не исках да гледам още някой „да се отдаде на чувствата си” никога. Най малко повечето от адвокатите на опечалените не идваха на гроба. Назначеният от съда адвокат се уверява че вдигнатото зомби има достатъчно разум, че да знае какво подписва, след което ще подпише документа като свидетел. Ако зомбито не може да отговаря на въпроси, тогава подписа не е легален. Зомбито трябва да бъде с ума си за да подпише легално документ. Аз никога не съм вдигала зомби, което да не може да мине легална дефиниция за стабилност, но това се случва понякога. Джеимисън, колега аниматор от „
Въздуха бе достатъчно студен, че да ме накара да потрепервам докато ходех по алеята към вратата. Можех да чуя телефона да звъни докато пъхах ключа да отключа. Бутнах вратата с рамо защото обажданията преди съмване обикновено бяха важни. За мен това обикновено значеше полицията, което означаваше местопрестъпление. Ритнах вратата да се затвори и изтичах до телефона в кухнята. Гласът ми дойде от секретаря. Гласът ми затихна и гласа на Едуард дойде.
— Анита, Едуард е. Твой ред е да избереш. — Тишина.
Бягах напълно докато изритах високите токчета, грабнах слушалата. Извиках:
— Едуард, Едуард. Аз съм! Тук съм.
Едуард се смееше когато накрая го чух.
— Радвам се че съм ти забавна. Какво става? — попитах.
— Обаждам ти се за услугата — каза той тихо.
Беше мой ред да съм тиха. Веднъж когато Едуард дойде като мое подкрепление, да бъде моят гръб, той бе довел приятеля си, Харли, като негов гръб, накрая аз убих Харли. Е, Харли първи се опита да ме убие, а аз просто бях по бърза, но Едуард бе приел убийството лично. Придирчиво, придирчиво. Едуард ми даде избор: или аз и той можехме да се изправим един срещу друг и да открием веднъж за винаги кой е по-добър или аз трябваше да съм му задължена. Аз никога не искам да заставам срещу Едуард наистина. Защото ако го направех, бях много сигурна че ще завърша мъртва.
Едуард беше ловец. Специализираше при чудовищата. Вампири, превръщачи, всичко. Имаше хора като мен, които правеха това законно, но Едуард не се притесняваше за закона или ада, или морала. Той дори от време на време убиваше и хора, но само ако те имат някаква опасна репутация. Другите убийци, престъпници, лоши мъже или жени. Едуард никога на дискриминира, не и за пол, религия раса или дори вид. Ако беше опасно, Едуард ще го нарани и ще го убие. За това живееше, това което е — хищника на хищниците.
Веднъж му бяха предложили споразумение за живота ми. Той го бе отхвърлил и бе дошъл в града като мой бодигард, водейки Харли с него. Питах го защо не е приел споразумението. Той ми бе отговорил просто. Приемайки споразумението, той щеше да убие само мен. Ако ме защитаваше, мислеше че ще убие повече хора. Перфектната причина на Едуард.
Той или е социопат или бе прекалено близо до това, за да се направи разликата. Аз може би бях един от няколкото приятели който имаше Едуард, но това приятелство бе като да опитомиш леопард. Може да се свие в долната част на леглото ти и да те устави да галиш главата му, но все още може да ти откъсне вратът. Просто няма да го направи тази вечер.
— Анита, все още ли си там?
— Тук съм Едуард.
— Не си щастлива да ме чуеш.
— Нека просто кажем че съм предпазлива.
Той се засмя отново.
— Предпазлива. Не, ти не си предпазлива. Ти си подозрителна.
— Да — казах. — Каква е услугата?
— Нуждая се от гръб — каза той.
— Какво може да е толкова страшно, че Смъртта да се нуждае от гръб?
— Тед Форестър се нуждае от гръб, от Анита Блейк, вампирският екзекутор.
