Като се знае колко е твърда застиналата лава, планерът остава учудващо здрав. Опашният възел бе непокътнат; единствената повреда на корпуса се оказа откъснатата тъкан в долната му част; дори тесните крила изглеждаха здрави. Ако на разстояние от три хиляди мили наоколо се намираше някое катапултно устройство, навярно всеки би се поддал на изкушението и би опитал да засили отново планера. Дори Дар Ланг Ан би могъл да се излъже, ако се налагаше да разчита единствено на зрението си.
Но той имаше не само очи. Бе му се паднал лошият шанс да блъсне своето летателно средство. Той бе видял как изровената черна повърхност полетя внезапно към него, когато ненадейният порив на вятъра го отпрати към безименния вулкан; бе почувствувал сблъсъка и слабия отскок, когато еластичната дървена конструкция на планера се опита да поеме силата на удара; но най-важното бе, че бе чул звука от счупването на двата главни лонусерона Първият въпрос в съзнанието му не можеше да бъде свързан с повторното излитане; просто се бе запитал дали ще трябва да повреди по-осезателно своя планер, преди да го изостави, макар че и това не бе главният въпрос. Основното бяха книгите.
Те не бяха много, разбира се; Рий Пел Юн бе достатъчно предвидлив, за да повери голяма част от познанието на града на един единствен летателен апарат. И все пак той не можеше да ги изостави; негов дълг бе да ги пренесе непокътнати до Ледените укрепления, а осемстотин години са достатъчно дълъг срок, за да се изработи силно чувство за дълг. Толкова много бе живял Дар Ланг Ан.
За щастие книгите не бяха тежки. Той се залови да събере в пакет такава част от тях, каквато можеше да носи, без да му пречат да върви, или да използва оръжието си. Когато свърши и се отдалечи от мястото на катастрофата, той се бе натоварил с книги, които тежаха половината от собственото му тегло, храна, която не бе повече от една десета част от тежестта му, а така също арбалет и стрели, с които не се бе разделял от времето на своята младост. По-голямата част от храната остави, но прибра всички книги.
Докато стягаше вързопа, бе мислил за посоката. Голямата дъга до крайната му цел бе дълга малко повече от две хиляди мили, почти половината от които заемаше океанът. Пътят по въздуха щеше да бъде много по-дълг, но сега островите му даваха възможност да пресече океана на етапи — под петдесет мили всеки. Той реши да следва този маршрут, защото го бе изминавал много пъти досега и познаваше добре особеностите му. Вярно бе, че ориентирите щяха да изглеждат по-различни тук, на земята, но това нямаше да затрудни особено много неговата фотографична памет.
Разбира се, че той не се отправи веднага в посоката, която бе решил да следва. Тя водеше направо през планината, в чиито склонове се бе разбил планерът. Дар бе по-добър катерач от всяко човешко същество благодарение на естествените преимущества на своята физика, но от върха на планината непрекъснато се издигаше стълб от бледожълт пушек, а полето от лава под краката му бе доста топло и му се струваше, че това не се дължи единствено на слънчевата светлина. Най-близката му цел на отсамния бряг на океана лежеше на североизток, а полето от лава бе най-късо в северна посока; затова той се обърна и се отправи на североизток, така че кървавочервеното слънце, наричано от него Тиър, остана отляво, а синьото — Арин — се спря точно зад гърба му.
Не е лесно да се прекоси едно голямо поле от лава, дори без тежък товар. А Дар Ланг Ан бе натоварен така, че пътуването се оказа същинско мъчение. Краката му бяха достатъчно яки, за да устоят на острите ръбове на скалите, които не можеше да заобиколи, а и през тях не се виждаше никаква пътека. Отново и отново се налагаше да променя предварителната преценка за времето, необходимо за път, но не допусна нито веднъж, че няма да го измине.
На два пъти той яде и пи вода, ако нищожната глътка и оскъдните хапки, които си позволи, могат да бъдат наречени така. Не спря нито веднъж. Между мястото, където се разби планерът, и края на пространството, покрито с лава, имаше по-малко от петдесет мили, но ако му се случеше да заспи, преди да ги измине, почти сигурно щеше да загине от жажда. Доколкото знаеше, в лавата нямаше да намери вода, лятото наближаваше, а тя му бе така необходима, както и на всяко човешко същество, попаднало в същото положение.
Първата закуска той пое доста далече от планината, така че вече можеше да се обърне право на север и да остави Тиър зад гърба си. Арин догонваше червеното слънце, но сенките бяха все още къси. Макар да бе свикнал с двата източника на светлина, сега слънцата много му пречеха, трудно му бе да оглежда терена на няколко десетки метра напред и често пропускаше преките пътища.
