В Делс са настъпили смутни времена. Младият крал Наш се опитва да стабилизира кралството, докато въстанали лордове събират армиите си, за да го свалят от трона. Из планините и горите се навъртат шпиони, а разбойнически шайки сеят хаос и разруха. Там живее Файър — последният човек-чудовище, с коса като жив огън и влудяващо излъчване. Едновременно обожавана и ненавиждана, тя има способността да контролира съзнанията на хора и животни, но отказва да я използва. Защото човешките тайни са неприкосновени и не са нейно право. Особено когато има толкова много свои. Братът на краля, военачалникът Бриган, я отвежда в столицата. Подготвя се преврат срещу несигурния владетел и помощта на Файър е необходима за разкриването му. Далеч от дома, тя започва да осъзнава на какво е способна, докъде се простират силите й и какви отговорности ги съпровождат. Дарбата й може да запази целостта на кралството. Но Файър не може да се отърси от най-големия си страх — че ще се превърне в чудовище като баща си… Изкусните дворцови интриги и дори ужасите на войната са средства за тоталното потапяне в образа на Файър, и нейното изживяване на осакатяваща болка, вина, страх, мъка и дори още по-опустошаващото крехко зараждано ни доверие, приятелство и любов. "Къркъс ривю" "Огнена" придружава вдъхновяващата "Даровита" и трилогията на Кристин Кашор. С излизането си през 2009 влиза директно в бестселър — листата на "Ню Йорк Таймс" и печели за авторката още куп награди. "Пъблишърс уикли" и Американската библиотечна асоциация я определят за едно от най-добрите младежки заглавия на годината.
Ларч често мислеше, че ако не бе новороденият му син, нямаше да преживее смъртта на съпругата си Микра. От една страна, невръстното дете се нуждаеше от дишащ, действащ баща, който сутрин се надига от леглото и някак си отброява дневните часове. От друга, самото дете бе лъчезарно и спокойно. Гукаше мелодично, а очите му бяха наситенокафяви като майчините.
Ларч отговаряше за дивеча в крайречното имение на дребен феодал в югоизточното кралство Монсий. Когато се връщаше у дома след целодневна езда, грабваше почти ревниво детето от ръцете на дойката. Мръсен, пропит с мирис на пот и на коне, той притискаше момчето до гърдите си, сядаше в стария люлеещ се стол на съпругата си и затваряше очи. Понякога плачеше и сълзите рисуваха чисти бразди по прашното му лице, но винаги плачеше тихо, вслушан в детето. То го наблюдаваше. Очите му го утешаваха. Дойката твърдеше, че е необичайно толкова малко дете да гледа тъй съсредоточено.
— Децата със странни очи не са повод за радост — предупреждаваше го тя.
Ларч обаче не изпитваше безпокойство. Дойката се тревожеше за двама. Всяка сутрин се взираше в очите на детето, както правят всички млади родители в седемте кралства, и всяка сутрин си поемаше облекчено дъх, установила, че нищо не се променило. Защото децата, които заспиваха с еднакви очи и се събуждаха с разноцветни очи, бяха Даровити, а в Монсий, както в повечето кралства, Даровитите деца веднага ставаха собственост на краля. Семействата им рядко ги виждаха след това.
Синът на Ларч навърши една година и очите му си останаха тъмнокафяви, но дойката продължаваше да мърмори притеснено. Беше чувала, че очите на Даровитите понякога се променяли по-късно, а и Даровито или не, детето не беше нормално. Година след като бе изскочило от майчината утроба, то вече произнасяше името си — Имикър. На петнайсет месеца съставяше прости изречения, а на осемнайсет от бебешкия му говор нямаше и помен. В началото дойката се надяваше грижите за бебето да й осигурят съпруг и силен, здрав син. Сега детето, което разговаряше като миниатюрен възрастен, докато сучеше от гърдите й, и й напомняше на чист монсийски да му смени пелените, я плашеше. Напусна работата си.
Ларч се сбогува охотно с навъсената жена. Когато яздеше, завързваше детето на гърдите си и се въздържаше да галопира. Не излизаше в студени и дъждовни дни. Работеше по-малко и почиваше по-често, за да храни Имикър, да го приспива и да му сменя пелените. Бебето говореше непрекъснато, питаше за имената на растенията и животните и съчиняваше безсмислени стихотворения, които Ларч винаги изслушваше внимателно, защото го разсмиваха.
— Птичките обичат върховете на дърветата, защото дърветата се мислят за птици — припя разсеяно момчето, потупвайки дланта на баща си. След минута го погледна: — Татко?
— Да, сине?
— Обичаш нещата, които обичам да правиш, защото в мислите ти са моите думи.
Ларч просия от щастие. Не помнеше защо смъртта на съпругата му го натъжи толкова. Сега разбираше, че така е по-добре — той и момчето сами на света. Започна да отбягва хората в имението — те го отегчаваха и не заслужаваха удоволствието да общуват със сина му.
Една сутрин, когато Имикър навърши три години, Ларч отвори очи и видя момчето да лежи до него и да го наблюдава втренчено. Дясното му око бе сиво, а лявото — червено. Ларч се изправи рязко, ужасен и покрусен.
— Ще те вземат! Ще остана без теб!
Имикър примигна спокойно.
— Няма. Ти ще измислиш как да ги спреш.
Да не дадеш Даровито дете на краля се смяташе за кражба и се наказваше със затвор и глоба, която Ларч не бе в състояние да плати. Завладя го обаче решимост да изпълни съвета на момчето. Трябваше да препуснат на изток към безлюдните скалисти планини по границата и да се скрият в пещера или гъст пущинак. Ларч бе ловец, щеше да убива дивеч, да пали огън, да построи заслон. Щеше да пропъжда мечките и дивите котки и да приюти Имикър в дом, който никой няма да намери.
Имикър прие учудващо спокойно бягството. Знаеше какво означава да си Даровит. Ларч предположи, че е научил от дойката; или той самият му е обяснил, а после е забравил. Понякога паметта му изневеряваше, спомените се превръщаха в тъмни стаи зад залостени врати, които вече не може да отвори. Отдаваше го на възрастта, защото нито той, нито съпругата му бяха млади, когато тя умря, раждайки сина му.
— Питам се дали Дарбата ти не е свързана с говоренето — рече веднъж Ларч, докато яздеха по възвишенията на изток, загърбвайки реката и стария си дом.
— Не е — поклати глава Имикър.
