Annotation
Белязана с уникалните си способности още в най-ранна възраст, Ясинда знае, че всяка нейна стъпка се следи. Тя копнее за свободата си и правото си да избира, но когато нарушава най-свещената забрана на своята общност, едва не заплаща с живота си. Спасява я едно красиво непознато момче, което е изпратено да преследва нея и нейния вид. Защото Ясинда е драки, потомка на древните дракони, чиято най-голяма защита е умението им да приемат човешки облик.
Ясинда е принудена да избяга със семейството си в света на хората и да се приспособи в една нова, враждебна среда. Единственият светъл лъч тук е Уил, същото онова тайнствено момче, което неотдавна я е пощадило и сега изобщо не подозира коя е в действителност. Тя е неудържимо привлечена от Уил, макар да знае, че трябва да стои далече от него и семейството му, които са палачите на нейния вид. Но когато дракито в нея започва бавно да умира и Уил се оказва единственият, който може да я спаси, тя няма да се поколебае да се отдаде на чувствата си към своя най-смъртен враг.
„Възхитителен и бляскав роман! Ще попаднете в един толкова завладяващ свят, че никога няма да поискате да го напуснете!“
„В равни части задъхан съспенс и чувствен романс.“
Софи Джордан
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
Софи Джордан
Огнена светлина
1
Взирам се в езерото и знам, че рискът си струва. Водата е тиха и спокойна. Като полирано стъкло. Дори слаб полъх не раздвижва тъмната повърхност. Ниски мъгли се стелят над плавното очертание на планините и се издигат към пурпурно небе, което изглежда като ранено. Дъхът ми нетърпеливо потрепва на устните ми. Слънцето всеки момент ще изгрее.
Лазур пристига задъхана. Не си прави труда да подпре колелото на стойката. То издрънчава на земята до моето.
— Не чу ли, че те викам? Знаеш, че не мога да карам бързо като теб.
— Не исках да пропусна това.
Най-накрая слънцето надниква иззад планините, образувайки тънка златисточервена линия, която проблясва върху тъмната повърхност на езерото.
Лазур въздъхва и знам, че и тя като мен си представя как светлината на утрото докосва кожата й.
— Ясинда — казва тя, — не трябва да правим това. — Но гласът й не звучи убедително.
Заравям ръце в джобовете си и се поклащам на пръсти.
— Ти искаш да си тук не по-малко от мен. Погледни слънцето.
Преди Лазур отново да започне да протестира, свалям дрехите си. Скривам ги зад един храст и заставам до водата, треперейки, но не от утринния хлад. През тялото ми преминават тръпки на възбуда.
Дрехите на Лазур също падат на земята.
— Това няма да се хареса на Касиан — казва тя.
Намръщвам се. Като че ли ме е грижа какво си мисли Касиан. Той не ми е гадже. Макар да ме изненада вчера в часа по летателни маневри, когато се опита да ме хване за ръката.
— Не разваляй мига. Точно сега не искам да мисля за него.
Една от причините за този малък бунт е желанието ми да бъда далеч от Касиан. Вечно присъствие! Винаги е някъде наоколо. Гледа ме с тъмните си очи. Чака. Би могъл да има Тамра. Дълго време се надявах да пожелае нея, мислех си, че гордостта му ще го накара да предпочете нея пред мен. Някоя друга, само не и мен. От устните ми се откъсва въздишка. Просто мразя да ме оставят без избор.
Но има много време, докато нещо се реши окончателно. Няма да мисля за това сега.
— Да вървим. — Укротявам мислите си и поглъщам всеки звук около себе си. Клоните с техните сиво-зелени листа.
Птиците, реещи се на фона на зората.
Студена мъгла обгръща прасците ми. Свивам пръсти върху неравната земя, броейки мислено камъчетата под краката си. И познатото помръдване в гърдите ми започва. Човешката ми външност се стопява, изчезва, заменена от по-дебелата ми драконова кожа.
Лицето ми се изпъва, страните ми се изострят, неуловимо се променят, разтеглят се. Дъхът ми вече не е същият с преобразяваното на носа ми, от който изниква гърбица. Крайниците ми се отпускат и издължават. Усещането от разпъването на костите ми е приятно. Вдигам лице към небето. Облаците вече не са просто сиви петна. Мога да ги видя, сякаш се рея из тях. Усещам хладната им влага да целува тялото ми.
Не продължава дълго. Може би една от най-бързите ми трансформации. Мислите ми са свободни и бистри. Когато наоколо е само Лазур, е по-лесно. Няма го Касиан с мрачния му поглед. Няма я мама със страха в очите й. Няма ги и останалите — наблюдаващи, критикуващи, преценяващи.
Винаги преценяващи.
Крилата ми порастват, малко по-големи от дължината на гърба ми. Разгръщат се като прозрачен воал и във въздуха се разнася нещо като тих шепот — почти въздишка. Сякаш и те търсят облекчение. Свобода.
