Началото на четиринайсети век бележи края на една епоха — кръстоносните походи потъват в мрака на миналото. Светите земи са отново в ръцете на сарацините. Там, сред пустошта около Мъртво море, се издига крепостта, населявана от страшната секта на асасините. Преди време главатарят им е трябвало да убие английския крал, Едуард Първи — а той никога не забравя набелязаната жертва. От дълбоките тъмници на асасините към далечния мъглив остров потегля един освободен пленник — бивш кръстоносец, който замисля отмъщение… По същото време Едуард Английски трябва да пристигне в Йорк за тайни преговори с ордена на тамплиерите. Но посрещането на краля е помрачено от покушение върху живота му, а предполагаемият убиец, облечен като тамплиер, загива, погълнат от тайнствен огън. Край града откриват неузнаваем труп, изгорял по същия непонятен начин. Все по настоятелни стават слуховете, че виновниците за нещастията трябва да се търсят сред тамплиерите — монасите-воини, около които обръчът от омраза и клевети се затяга все по-силно. Довереният секретар на краля, пазителят на тайния печат сър Хю Корбет, трябва да проникне отвъд мрежата от заблуди, за да открие истинския убиец и тайната на сатанинския огън…
На брега на Мъртво море, където джиновете и дяволите идват да си отдъхнат от вечната война с човека, се издигаше скалистото жълтокаменно укрепление Ам Масафия — твърдината на шейх Ал-Джебал, Владетеля на планината. По лъкатушните, потайни пътеки към крепостта пробягваха сенки от криле на лешояди. Последната и най-опасна отсечка, въженият мост над една зейнала клисура, се пазеше от страховити суданци със закачени на поясите широки, остри като бръснач ятагани. Ала когато минеше по този адски мост и влезеше зад портите с ковани гвоздеи, посетителят попадаше в палат с мозаични подове. Прохладни дворове с фонтани, от които бликаше леденостудена вода, предлагаха заслон от залязващото слънце. Наоколо важно се разхождаха пауни, пъстри папагали кряскаха сред розовите градини или шумоляха в листата на черниците. Издигнатите до стените на двора дървени решетки, покрити с редки екзотични цветя, насищаха въздуха с уханията си; кадилниците с амбра по ъглите и стенните издатини бълваха сладък дим към вечно синьото небе.
Под крепостта обаче имаше един съвсем различен свят: тъмни, горещи коридори, проходи без светлина и въздух — само нарядко поставените факли хвърляха мъждива светлина върху почервенелите от кръв каменни стени. В занданите на Владетеля имаше много затворници. Месата на отдавна умрелите бяха изгнили: виждаха се само костите, вече пожълтели от жегата. Други бяха полудели. Оковани с вериги в тесните си килии, те клечаха като животни, пълзяха с безумни очи и лаеха срещу тъмнината. Но в една от килиите Незнайния, рицаря-неверник с пшениченоруси коси и светлосини очи, се въртеше неспокойно върху гнилата слама и копнееше за отмъщение. Защото само то гореше ярко в съзнанието му и държеше на разстояние тъмата и демоните на Стикс. Гняв, ненавист и парлива жажда за мъст единствени поддържаха разсъдъка, тялото и душата му. Той отказваше да размишлява върху заобикалящия го безмълвен ужас и живееше в миналото, в онази ужасна нощ, когато великият град Акр1 бе паднал в ръцете на сарацините. Отново и отново си спомняше непрекъснатото биене на барабани и мюсюлманските орди, които нахлуваха през пробива в стената на града. Тълпите облечени в ризници мамелюци, които се изсипваха през разрушения ров, газейки трупове и строшени машини, притискаха ранените рицари и ги принуждаваха да отстъпват навътре. Затворникът примигна и като вдигна ръка, се взря в белите струпеи по крайниците си. Сетне затвори очи и призова отчаяно Бог: не за изцеление, а за още дни и възможност да отмъсти.
В разкошните стаи горе, където лъхаше свеж ветрец, шейх Ал-Джебал, Владетеля на планината, седеше и съзерцаваше обградената със стени градина и мраморните фонтани, които хвърляха искрящо вино в уханния въздух. Владетелят гледаше с помътнели от опиума очи застланите с копринени килими шатри и облицованите с красиви плочки портици, където неговите млади мъже лежаха с черкезки момичета и в натежалите им от хашиша глави витаеха блянове за отвъдното. Такова бе ежедневието им — истински рай, докато Владетеля не издадеше заповед. След хвърлянето на жребия младите мъже, облечени в бели одежди с червени пояси и алени чехли със златини носове, напускаха крепостта и слизаха в долините да изпълнят волята на своя господар. Никой не можеше да му се опълчи. Никой не успяваше да избегне смъртната присъда. Две ками, забити във възглавницата на бъдещата жертва и плоска питка на масичката до леглото му — така Владетеля на планината известяваше, че убийците всеки момент ще изпълнят заповедта му.
Той се обърна на пурпурния копринен диван между голите златисти тела на своите наложници и жените измърмориха нещо в наркотичния си сън. Владетеля се загледа в кедровия таван, инкрустиран със злато и диаманти. Изведнъж, обхванат от някакво безпокойство, седна и огледа пръснатите из стаята бездушни птици от злато и сребро, с пера от емайл и проблясващи рубинени очи. Шейхът посегна към масата до леглото, където имаше златни съдове със зрели плодове и кехлибарени чаши с най-сладки вина, но отпусна ръка. Беше му дошло до гуша от ядене и пиене. Чувстваше се отегчен, а и трябваше да се позанимае с делата хорски.
— Какво печели човек — промърмори той, цитирайки Свещената книга на християните, — ако спечели целия свят, но погуби душата си?
Предишния ден бяха пристигнали пратеници с вести от външния свят — слухове от оживените пазари на Александрия, Триполи и дори още по на запад, от земите на неверниците: от Рим, Авиньон, Париж и Лондон. Шейхът стана от дивана, протегна се и един роб, който стоеше в ъгъла, се приближи бързо до него и уви раменете му с прозирно бяло наметало. Владетеля не му обърна никакво внимание, сякаш робът изобщо не съществуваше. Вместо това отиде до една малка ниша, дръпна двойно обточените завеси от кожа с щамповани златни изображения и се загледа в шахматните фигури от слонова кост.
