Океанът в края на пътя полностью

Морис Сендак, в разговор с Арт Шпигелман,

"Нюйоркър", 27 септември, 1993 г.

Беше само един патешки вир зад фермата. Не беше голям.

Лети Хемпсток каза, че било океанът, но знаех, че е глупаво. Каза, че дошли тук през океана от старата страна.

Майка ѝ рече, че Лети не е запомнила правилно  и че било много отдавна, но все едно -старата земя била потънала.

Старата госпожа Хемпсток, бабата на Лети, пък каза, че и двете бъркали и че мястото, което потънало, не било наистина старата страна. Каза, че помни добре старата страна.

Каза, че всъщност старата страна се е взривила.

Носех черен костюм и бяла риза, черна вратовръзка и черни обувки, всичко изгладено и излъскано - дрехи, с които обикновено щях да се чувствам неудобно, все едно че съм с открадната униформа или се преструвам на възрастен. Днес обаче ми осигуряваха някакво удобство. Бях с подходящото облекло за един тежък ден.

Изпълних си задължението сутринта, казах думите, които мислех да кажа, и ги мислех искрено, докато ги казвах, а после, щом службата свърши, влязох в колата си и подкарах напосоки, без план, колкото да убия около час, преди да се срещна с някои хора, които не бях виждал от години, да стисна ръцете им и да изпия твърде много чай, сипан в чаши от най-хубавия порцелан. Подкарах по лъкатушещите селски пътища на Съсекс, които едва помнех, когато се усетих, че съм се насочил към центъра на градчето, тъй че завих напосоки по друг път и хванах наляво, а после надясно. Едва тогава осъзнах накъде бях тръгнал, накъде отивах през цялото време, и се намръщих на собствената си глупост.

Бях подкарал към една къща, която не съществуваше от десетилетия.

Щом излязох на широка улица - някогашен каменист селски път покрай ечемичено поле, помислих да се откажа да обърна назад и да оставя миналото непокътнато. Но ме обзе любопитство.

Старата къща, в която бях живял седем години, от пет до дванайсет, тази къща бе съборена и изгубена завинаги. Новата къща, която родителите ми бяха вдигнали в дъното на градината, между храстите азалии и зеления кръг трева, който наричахме вълшебния кръг, беше продадена преди трийсет години.

Забавих колата, щом видях новата къща. Щеше да си остане завинаги "новата къща" в ума ми. Спрях на алеята и огледах построеното в архитектурния стил от средата на седемдесетте. Бях забравил, че тухлите на къщата бяха шоколадовокафяви. Новите собственици бяха превърнали балкончето на мама в солариум. Взирах се в къщата и си спомних по-малко неща за юношеството си, отколкото бях очаквал. Нито хубави мигове, нито лоши. Живял бях там известно време като момче. Като че ли нямаше нищо общо с човека, който бях сега.

Изкарах колата на заден от алеята.

Знаех, че беше време да подкарам към шумната весела къща на сестра ми, цялата спретната и стегната за този ден. Щях да си говоря с хора, за чието съществуване бях забравил от години. Те щяха да ме питат за брака ми (провален преди десетина години - връзка, която бавно се беше износила, докато накрая се беше разпаднала, както май винаги ставаше) и дали се виждам с някого (не, не бях дори сигурен дали щях да мога, все още), щяха да ме питат за децата ми (всички са пораснали, имат си свой живот, съжаляват, че не могат да са тук днес), за работата ми (добре върви, благодаря, щях да им кажа, след като така и не знаех как да говоря за това, което вършех. Ако можех да говоря за него, нямаше да се налага да го върша. Правя изкуство, понякога правя истинско изкуство, а понякога то просто запълва празнините в живота ми. Някои. Не всички). Щяхме да си говорим за починалите. Да си спомним за някои хора.

Малкият селски път от детството ми се бе превърнал в черно асфалтово шосе, което служеше като буфер между два разраснали се жилищни квартала. Продължих още надолу по него, извън градчето, не накъдето трябваше да тръгна, и ми стана хубаво.