Опашката на скорпиона полностью

— О, Нора, съмнението във вашия глас ме наранява. Не се съмнявам в пушката на Джеронимо.

— Ако наистина е там, на кого ще принадлежи?

— Интересен въпрос. След използването ѝ като доказателство в криминално дело смятам, че би трябвало да бъде предадена на някого от наследниците на Джеронимо, ако има такива. Мога да си представя, че ще бъде твърде неочаквано щастие.

Нора не можа да се сдържи и се усмихна.

— Аз знам, че има поне един.

Пендъргаст кимна към търсещите.

— Друг въпрос е дали ще успеят да я намерят. Не се съмнявам, че е скрита добре. — Той спря, за да види какъв е напредъкът на ЕСД. — Така както ги гледам, май доста са наближили.

Нора го погледна с любопитство.

— Да не би да намеквате, че знаете къде е?

— Имам предположение.

— Но вие никога не сте идвали тук?

— Позволете, но какво общо има това?

Нора помълча известно време.

— Добре, ще налапам въдицата. Къде е?

— Нора, първият въпрос, който трябва да зададете, е: къде не е? Няма да е в стаята на Смит. Той щял да бъде цял ден в рудника, така че стаята му не била сигурно място. Нито би я скрил в кръчмата — там е било твърде оживено. Същото важи за кухнята. Не би я скрил някъде другаде в града, защото е щяло да бъде твърде опасно. Същото важи за околните хълмове, защото хората щели да го видят да отива там и да се запитат какво прави? Пък и оставена навън, би била изложена на въздействието на природата. Това остава само едно място: мазето.

— Но мазето беше претърсено методично! Първо от мен, след това от Хъки и неговите колеги от ФБР.

— Да. Горкият Хъки. — Пендъргаст отново погледна Фаунтин. — Предполагам, че хвърлянето му в кладенеца е ваше дело. В края на краищата не сте могли да позволите някой, и то човек обучен да открива доказателства, да блуждае из призрачния град и да намери скъпоценната ви пушка.

Тъй като Фаунтин не отговори, агентът се обърна отново към Нора:

— Във всеки случай фактът, че мазето е било претърсено както трябва, ми беше от голяма помощ. Това сви значително броя на възможните скривалища.

— Къде тогава? — попита Нора нетърпеливо.

— Стените на мазето са от кирпич. Изсъхнала кал. Много са дебели. Да скриеш нещо в тях ще бъде твърде просто. Издълбаваш дупка в стената, за да побере пушката, пъхаш я вътре, после я замазваш отново с кал. С малко прах от пода ще скриеш прясната замазка и този участък ще изглежда също като останалата стена. Обаче калта от деветнайсети век не може да устои на металните детектори от двайсетия.

Точно в този миг се чу вик и всички се втурнаха в мазето. През вратата се видя, че един от екипа е клекнал при стената в далечния край, където беше намерен трупът на Гауер. Започнаха да стържат калта и скоро стигнаха до кухина. Започнаха да я снимат и след това — най-накрая — от скривалището беше извадена дълга пушка и всички агенти започнаха да ръкопляскат.

Нора погледна Пендъргаст.

— Не зная как го правите!

— Просто екстраполирам фактите по-нататък от останалите хора. Това е всичко. Както при шаха: добрият играч мисли три хода напред. А по-добрият — пет. — Той се обърна към Фаунтин, който се беше вторачил в сцената с учудване и гняв. — Е, господин Фаунтин, след като вашето мълчание не ви донесе полза — както видяхте, намерихме онова, което търсехте, — може би ще решите, че разговорът с нас ще ви послужи по-добре?

Фаунтин се вторачи в Пендъргаст.

— Вие сте самият дявол.

— От вас, сър, ще го приема за комплимент. — И Пендъргаст леко се поклони на адвоката.

Пендъргаст, който се беше спуснал deus ex machina на сцената, както беше свикнал, сътвори своето малко чудо и се върна в Ню Йорк Сити. Кори беше отново в Албакърки, а Нора току-що беше получила обаждане от кабинета на президента. Съобщиха ѝ, че д-р Уайнграу би искала да я види веднага, ако е удобно. Беше удобно в момента. Нора скочи на крака и все още стискайки плика, който се готвеше да отвори, излезе иззад бюрото си и пое по коридора с бързи крачки.

Кабинетът на д-р Марсел Уайнграу изглеждаше до голяма степен както преди, като се изключи добавената графика от Салвадор Дали на стената. Нора седна на едно от кожените кресла. Разбира се, знаеше за какво е срещата и сърцето ѝ блъскаше като лудо. Не спираше да си напомня, че няма за какво да нервничи. Просто нямаше защо след всички похвали, които беше получила за подпомагането на ФБР да завърши случая.

— Нора, много се радвам, че можа да дойдеш — каза Уайнграу топло и приятелски. — Възстанови ли се от последните вълнения?

— Да — кимна Нора. — Неловко ми е да си спомням как ви помолих за два дни отпуск, за да разкопая тялото в Хай Лоунсъм, а се оказаха цели седмици…

Уайнграу махна с ръка сякаш за да отпъди този въпрос.

— Всичко завърши направо героично. Ти оказа забележителна помощ на ФБР… а рекламата за института беше безценна.

— Благодаря.

Уайнграу сплете пръсти.

— Повиках те, за да поговорим за нещо друго.

Нора се приготви. Ето, започва се. Щяха да говорят за нейното повишение.

— Както знаеш, д-р Уинтър се пенсионира и мястото на началник на археологията ще се освободи.

Нора кимна.