— Искаш да кажеш, че снимката е била подхвърлена? Че са искали да я намериш? — Нора обмисляше тази възможност известно време. — До къщата на Гауер няма достъп никой, освен армията. И на всичко отгоре как са могли да знаят, че ще дойдем днес? Или че въобще ще дойдем? Никой няма да сложи на пост стрелец за постоянно.
— Мисля, че армията я е подхвърлила. Още когато видях Магърк, не ми хареса. Не бих се учудила, ако е наредил да ни следят.
— Да ни следят и да стрелят по нас?
— Може би.
— Но защо?
— Не знам.
Нора се поколеба. Предположението ѝ се стори прекалено изсмукано от пръстите, чак до параноя. Кори имаше свръхдейна фантазия и бе развила безпричинно недоверие към Магърк.
— Няма смисъл в това — заяви тя. — Помисли. Какъв може да е мотивът му? Убийството на федерален агент е съдбоносна стъпка, ще предизвика буря и ще привлече внимание. А подхвърлянето на снимката? Откъде би могъл да знае, че ще погледнеш зад картината, ще я намериш, ще разбереш къде е мястото и ще решиш до го провериш? И откъде би могъл да знае кога? Не забелязах да ни следят. И накрая, ако там горе беше истински военен снайперист, щяхме вече да сме мъртви. Той беше само на деветдесет или може би на сто и петдесет метра от нас. Обаче куршумите от изстрелите му попадаха най-малко на три метра от нас. Може да е бил някой късоглед ловджия. Или човекът, който е изкопал онези дупки — просто се е опитвал да ни изгони от неговия „парцел“. Възможно е и да е просто някой луд. Нали знаеш, има много такива, крият се в малките си убежища из пустошта.
Кори запази мълчание, после каза:
— Това са разумни доводи. Мисля, че просто не харесвам генерала. Изглежда ми… не знам. Някак си
— Би ли предпочела да е някой гадняр?
Кори поклати глава.
— Ще докладваш ли за случилото се на ФБР? — попита Нора.
— Божичко, не. Би отворило кутията на Пандора. Ще ме вкара в беда, защото съм дошла тук през почивния си ден без разрешение, при това с цивилен.
— Тогава какво ще правим?
Кори изду устни.
— Ще помоля шериф Уотс да дойде тук. Той е специалист следотърсач, поне така твърди. Може би ще успее да разбере какво става. Досега се оказа много полезен.
Нора се усмихна.
— Освен това е и много сладък.
— О, я млъквай — тросна се Кори. — Можеш да дойдеш и ти като моя бавачка.
В стаята на секретарката нямаше никого, а вратата на кабинета беше леко открехната. Кори почука.
— Влез — чу се силният глас на Уотс.
Кори бутна вратата и влезе. Досега не беше идвала в кабинета на Уотс и се изненада. Отвън сградата изглеждаше приятна, макар и малко аскетична, но кабинетът на шерифа се оказа подобен на хижа в планината с панели от възлести борови дъски, на които бяха окачени няколко малки навахски килими. Главата на елен висеше над тухлена камина. Бюрото беше спретнато като новобранец, а покрай стените бяха подредени картотеки.
— Ей това се казва приятна изненада — усмихна се Уотс и стана. — Специален агент Суонсън и доктор Кели. И то в прекрасна понеделнишка сутрин. Идвате точно навреме, защото тъкмо смятах да отида да обядвам. Какво мога да направя за вас? — Прекара пръсти през къдравата си коса. — О, извинете, трябваше да ви поканя да седнете.
— Благодаря — отговори Кори и двете седнаха. Той последва примера им.
— Някакво развитие? — попита Уотс.
— Да — потвърди Кори, — но може ли засега да остане поверително?
Уотс кимна. Скръсти ръце и се наклони напред, а на лицето му се изписа интерес и готовност да слуша.
— Познавате ли каньона Анзуело?
— Чувал съм за него. Долу при Пай Таун?
— Точно така — намеси се Нора. — Над каньона се намира разрушено селище на пуебло, наречено Цигума.
— Никога не съм бил там.
Кори се поколеба, после извади снимката от една папка и я сложи пред Уотс.
— Това е въздушна снимка на мястото.
Уотс я вдигна.
— Изглежда стара.
— Датирахме я около 1940 г.
— Значи това е каньонът Анзуело?
— Да — потвърди Нора и посочи снимката. — А това е местоположението на старата мисионерска църква в Цигума. Разрушена е по време на индианския бунт.
Уотс кимна.
— Откъде я взехте?
— Извадих съдебна заповед за претърсване на къщата на Гауер — обясни Кори. — Беше залепена за задната част на стара картина.
— Интересно.
— Затова вчера следобед — продължи Кори — отидохме там.
— Намерихте ли нещо?
Кори преглътна.
— Нямахме време, защото по нас стреляха.
Уотс едва не скочи от стола.
— Стреляха по вас?
Кори му разказа историята. Още преди да стигне до края, Уотс стана от бюрото и взе шапката си.
— Да вървим.
— Ами обядът?
С махване на ръка Уотс го задраска.
— Нали сте видели откъде идват изстрелите? Можем да се обзаложим, че е оставил следи, а може би и други улики. Трябва да стигнем там, докато са още свежи.
Нахлупи шапката на главата си, откачи колана с револверите от куката и го закопча на кръста си.
— Ще вземем моята кола.
Стигнаха до края на каньона, когато слънцето мина през зенита си и скалите хвърляха малки сенчести кръгове върху подножието си.
Уотс разгледа електронната карта на екрана на смартфона.
