— „През изминалата година не може да не сте… забелязали, че един човек от охраната редовно, редовно… редовно ме снабдяваше с хавански пури — едно от малкото удоволствия, които ми бяха определени“ — не, „позволени“, още по-добре „разрешени“ — „независимо, че съм в затвора…“ Това като че ли е най-точно — добави Уейнрайт. — „Самите пури служеха и за друго — с видимо задоволство продължи той — тъй като съдържаха малки капсули…“
— Господин Скот.
— Да — каза Адам и скочи покорно.
— Явете се пред комисията — каза служителката.
— Искате ли да довърша превода, докато те довършат вас, приятелю — каза Уейнрайт.
— Ако не ви затруднява, благодаря — отговори Адам.
— Много по-лесно е от кръстословицата — добави Уейнрайт и остави настрана наполовина попълнената кръстословица.
Алекс Романов не беше от търпеливите и при най-добрите обстоятелства, а пък и сега, когато генералният секретар звънеше на шефа му по два пъти на ден, обстоятелствата едва ли можеха да се нарекат добри.
Докато чакаше резултатите от директора на Госбанк, той препрочете докладите от изследванията на бюрото си и провери всички нови сведения, изпратени от агентите.
Романов негодуваше, че директорът на банката не му беше дал още никаква информация, но не искаше да досажда на стария човек, въпреки че времето го притискаше.
Най-после директорът на банката се обади. Романов веднага бе закаран до „Неглинная“ 12 и без отлагане го въведоха в чудесно мебелираната стая.
— Може да сте се чудили дали не съм ви забравил — посрещна го Посконов и му предложи удобния стол. — Но предпочетох да изчакам за добри новини, отколкото да ви губя времето. Ако добре си спомням, вие не пушите — добави той и извади кутията „Дънхил“.
— Не, благодаря — каза Романов и се зачуди дали лекарите знаят колко много пуши Посконов.
Секретарят влезе и остави пред тях две празни чаши, заскрежена бутилка и чиния с хайвер.
Романов чакаше мълчаливо.
— През последните два дни успях да говоря с директорите на дванайсет банки от вашия списък — започна Посконов, докато наливаше двете водки, — но избегнах контакта с другите двама.
— Защо?
— Не потърсих единия — продължи Посконов, — защото в момента е в Мексико и съветва президента Ордаз как страната му да не плати заема си на „Чейс Манхатън“ и в същото време да заеме още долари от Американската банка. Ако успее да направи това, ще препоръчам на генералния секретар на партията да му предложи моето място, когато се пенсионирам. Отбягнах и втория, защото официално той сега е в Чикаго за голяма европейска сделка с „Континентал Илинойс“, докато всъщност е с любовницата си в Сан Франциско, хотел „Сейнт Франсис“. Сигурно ще се съгласите, другарю майор, че няма да спечелим много, ако точно сега обезпокоим двамата джентълмени. Първият има достатъчно проблеми до края на седмицата, а пък телефонът на втория може и да се подслушва — а ние не искаме американците да знаят какво търсим, нали?
— Съгласен, другарю — каза Романов.
— Добре. Докато те двамата се върнат в Швейцария в началото на следващата седмица, ние имаме да свършим доста неща.
— Да, но какво… — каза Романов.
— Сигурно ще сте доволен да чуете — продължи Посконов, — че останалите дванадесет директори вече се съгласиха да ни съдействат и петима вече се обадиха. Четирима съобщиха, че са проверили какво притежават техни клиенти, с които не са контактували повече от двадесет години, но не са попаднали на нищо, което поне малко да прилича на икона. Всъщност един от тях, в присъствието на трима други директори, е отворил касетка, недокосвана от 1931 година. Открили, че не съдържа нищо друго, освен коркова тапа от бутилка „Тейлърс порт“ от 1929 година.
— Само тапа? — каза Романов.
— Е, през 1929 година имаше добра реколта грозде — отбеляза директорът.
— А петият? — запита Романов.
— Подозирам, че това ще е първият ни пробив — продължи Посконов и посочи папката пред себе си. После оправи очилата си с показалеца на дясната ръка и продължи: — Господин Дитер Бишов от „Бишов и сие“ — той погледна госта си, сякаш Романов може да знае името — е един почтен мъж, с когото съм имал сделки много пъти в миналото. Естествено той е „почтен“ според западните стандарти — добави директорът, който очевидно беше в добро настроение. — Та Бишов е попаднал на нещо, оставено в банката през 1938 година. Без съмнение е икона, но той няма как да разбере дали е тази, която търсим.
Романов подскочи от вълнение.
— Тогава по-добре да отида да видя сам. Мога да излетя още днес.
— Самолетът, който ви трябва, излита от летище „Шереметиево“ чак в четири и тридесет и пет. За всеки случай съм запазил две места.
— Две? — попита Романов.
