Адам взе вестника в банята, затвори тихо вратата й, светна лампата и прочете уводната статия. Беше почти като вчерашната, но присъстваше и предпазливият коментар на бившия му командир, както и неловкото мълчание на майка му. Почувства се безпомощен.
Отиде тихо до Робин, за да не я събуди. Тя не се помръдна. Той взе телефона, издърпа го в банята и успя някак да затвори вратата. Избра телефонистката и направи поръчка за Лондон.
— Ти ли си, Лорънс? — попита той, щом отсреща вдигнаха.
— Да — беше отговорът.
— Нещата се влошиха. Все още се укривам в хотела, но снимката ми е на първа страница на всички вестници.
— Знам — каза Лорънс. — Опитахме се да го предотвратим, но швейцарците отказаха сътрудничество.
— Тогава и аз да се предам на швейцарците — каза Адам. — По дяволите всичко, невинен съм.
— Не, Адам, в Швейцария те считат за виновен, докато се докаже невинността ти, а ти сигурно вече си разбрал, че си замесен в нещо много по-важно от двойното убийство.
— Какво може да е по-важно от двойно убийство, щом целият свят мисли, че ти си убиецът? — попита ядосано Адам.
— Много добре разбирам как се чувстваш, но единственият ти шанс сега е да спазваш инструкциите ми до най-малката подробност и да се отнасяш с подозрение към всяко лице, на което попаднеш.
— Слушам — каза Адам.
— Запомни всичко, което ти кажа, защото няма да повтарям. Кралският симфоничен оркестър е отседнал в хотела, където си ти. Те заминават за Франкфурт в десет часа тази сутрин. Напусни стаята в десет без пет, присъедини се към оркестъра във фоайето и тръгни към входа, където ще е паркиран автобусът им. От другата страна на пътя ще те чака кола. Колата е черен мерцедес и ще видиш шофьор в сива униформа да стои до отворената й врата. Уредили сме друга кола да не паркира в този час на улицата, така че не можеш да я сбъркаш. Влез отзад в колата и чакай. До теб ще има още един мъж и ще те закарат в нашето консулство, където ще бъдеш в безопасност. Да повторя ли нещо?
— Не — каза Адам, — но…
— Успех — каза Лорънс и затвори.
В седем и тридесет той вече бе взел душ, а Робин спеше все така дълбоко. Адам й завидя. Клонче да изпращеше навън, и той беше напълно буден. Още не можеше да промени навиците, придобити по време на двете години в Малайската джунгла — там никога не се знаеше кога ще нападнат китайците и затова, ако искаш да оживееш, не биваше да спиш повече от два-три часа наведнъж.
Робин не помръдна още половин час, а през това време Адам седеше на фотьойла и прехвърляше в ума си плана на Лорънс. В девет без десет тя най-после се събуди и й трябваха цели пет минути, за да дойде на себе си. Премигна, като видя Адам, и после на лицето й се появи широка усмивка.
— Значи не ме уби, докато спях — каза тя.
— Едва ли щеше да забележиш, ако бях го направил.
— Когато баща ти има навика да се връща пиян по всяко време на денонощието, свикваш да спиш като пън — обясни тя и стъпи на килима. — Не трябваше ли да се обадиш в Лондон?
— Вече го направих.
— И какъв е главният план? — попита Робин, като потърка очи и се отправи към банята.
— Ще тръгна с теб — каза Адам.
— Повечето от тези, с които прекарвам нощта, не остават толкова дълго — отбеляза тя и затвори след себе си вратата на банята.
Той се опита да чете вестника, но всъщност слушаше как се пълни ваната.
— Означава ли това, че във Франкфурт ще сме също в една стая? — попита Робин след няколко минути, сякаш разговорът им изобщо не беше прекъсван от влизането й в банята.
— Не, веднага щом излезем от хотела, ще те оставя в автобуса, а аз ще се отправя към една кола в другия край на улицата.
— Тук вече повече приличаш на другите мъже в живота ми — каза тя. — Но поне можем да закусим заедно, преди да се сбогуваме. — Тя вдигна телефона. — Умирам за лакерда. А ти?
Адам не отговори. Гледаше часовника си почти всяка минута. Петнадесет минути по-късно сервитьорът пристигна със закуската. Адам изчака в банята. Когато се появи отново, не прояви интерес към храната и Робин изяде сама четирите риби и по-голямата част от препечените филии. Мина девет. Едно пиколо изкара количката със закуската и Робин започна да прибира багажа си. Телефонът иззвъня и Адам скочи нервно. Робин вдигна слушалката.
— Да, Стивън. Не, няма нужда да ми помагаш с багажа. Сега не. — Тя затвори телефона. — Заминаваме за Франкфурт в десет.
— Знам — каза Адам.
— Трябва да направим Лорънс менажер на оркестъра. Той знае всичко, още преди да е решено. — И Адам мислеше същото. — Поне в замяна ще има кой да ми носи багажа — добави Робин.
— Ако искаш, аз ще ти нося контрабаса — предложи Адам.
— Опитай да видя как ще се справиш — каза тя.
Адам отиде до огромния инструмент, подпрян в калъфа си на стената. Опита да го подхване от различни страни, но все не успяваше да го задържи повече от няколко секунди. Робин отиде при него и с едно движение вдигна инструмента на рамото си и постигна идеален баланс. Заразхожда се напред-назад из стаята, като демонстрираше силата си.
