Лауреатът на Световната награда за фантастика Бари Хюгард свързва история, фолклор и въображение, за да създаде една вълшебна книга, чието действие се развива в древен Китай, такъв какъвто той никога не е бил… но е трябвало да бъде. Срещаме се с господаря Ли Вол Номер Десет, тръгнали да разследват произвол и убийства — тайната на Осемте ловки демона.В самото сърце на Забранения град някой убива увежавани мандарини… и единствените заподозрени, колкото и невероятно да е това, са осем кръвожадни демона от китайска легенда. Придружени от един белязан кукловод и омайно красивата му дъщеря — шаманка, Господарят Ли и Вол Номер Десет се впускат в зловещия и опасен подземен свят. В апокалиптичната борба с демоните, които нямат какво да губят е заложена на карта съдбата на цял Китай."В сюжета има повече повратни точки отколкото ястия на китайски обяд…""Човек оставя тази книга с чувство на глад за още невероятни приключения." Уошингтън Поуст Бук Уърлд
Нямам намерение да изреждам всички отвратителни подробности за Ханджията шеста степен Ту. Само ще кажа, че когато го хванахме, бях полумъртъв и Господарят Ли беше толкова неприятно притеснен, че всъщност се яви доброволно като имперски свидетел на екзекуцията. Това беше безпрецедентно, защото старецът не само мрази да облича официалните си одежди за I ранг, нищо че има право да ги носи, но не може да понася и шума.
Екзекуциите в Пекин са публични събития, които се провеждат на Зеленчуковия пазар, обграждащ от запад Небесния мост — свърталището на престъпниците в града. На тях винаги се събират много зрители, а беше сигурно, че този конкретен Ден за Екзекуции, ще събере по-голяма и по-шумна тълпа от когато и да било, защото Дяволската ръка щеше да се бори за рекорд. „Дяволска ръка“ е прозвище, което се предава от един Главен екзекутор на Пекин на следващия, и преди няколко века тогавашният палач успял да извърши 1070 безупречни обезглавявания, без да има нужда от втори удар с великия си меч. Нашата сегашна Дяволска ръка имаше 1044 чисти изпълнения и тъй като тридесет осъдени престъпници бяха определени за екзекуция в този ден, имаше вероятност старият рекорд да падне още преди да се е спуснала вечерта.
Беше първият ден от четвъртата луна през годината на Коня 3338 (640-та година след Христа), всички комарджии от града се бяха събрали на площада и обсаждаха гишетата за залагания, а Господарят Ли каза, че не бил виждал около него да се подхвърлят толкова много пари, откакто император Янг заложил град Су-чоу на крикет. (Организаторите на залаганията бяха заплашени от фалит, тъй като първоначално предложиха астрономически залози в полза на счупването на стария рекорд. Аз самият също участвах с малка сума, но срещу Дяволската ръка. Той щеше да е подложен на чудовищно напрежение, увеличаващо се с всяка нова паднала глава, и щеше да е напълно достатъчно да се подхлъзне в локва кръв или да го ухапе бълха, за да не успее, а който счита, че е лесно да се удря с тежко острие неподвижна цел на едно и също място отново и отново много пъти по ред, нека се опита да отсече дърво.) Това означаваше, че всички джебчии и мошеници на Пекин бяха налице и при тази публика с необикновено приповдигнато настроение можеше да се очаква, че всички амбулантни търговци, които имаха шанс да си пробият път със стоката си до площада, непременно щяха да го направят, а това от своя страна щеше да доведе до спукването на безброй много тъпанчета. Ето така:
Дяволската ръка многозначително изреваваше традиционното: „Готов съм!“, тълпата виеше: „Браво, браво, браво!“, а познавачите отпускаха кредити на когото трябва и крещяха: „Добър меч!“.
В това време един търговец на домашни потреби се промъкна зад мен, взе на прицел лявото ми ухо и пусна в действие традиционния инструмент, с който рекламираше стоката си — дървени топки, завързани на въженце, удрят бясно и злобно по меден гонг. Агонизиращият звук на съоръжението говори сам за себе си и беше много интересно да гледаш от мястото, където бях аз, как Фу-по Ловкия лишава поредната си жертва от скъпоценностите й.
Седях на трибуната за знатни гости до Господаря Ли и се потях в неудобната униформа на младши благородник, която той ме кара да обличам при подобни случаи и заради която един ден сигурно щях да се пека на бавен огън, тъй като нямам право да я нося. Господарят Ли беше оставил някакъв низш чиновник да се занимава с почестите и докато чакаше да дойде редът на Ханджията шеста степен Ту, наваксваше с непрочетената кореспонденция. По едно време се наведе и изкрещя в ухото ми, мъчейки се да надвика олелията:
— Нещо за тебе, Вол!
Размахваше някакво послание, написано с почерк, който напомняше курешки от пиле, яло ферментирала ярма.
— Грамотен варварин! — изкрещя одобрително Господарят Ли. — Казва се Квинтус Флакус Четвърти и пише от някакво градче, наречено Хълмовете на Сабина! Изглежда се е докопал до някои от твоите мемоари! — Погледът му бързо се плъзна по следите, оставени от пилето. — Обикновени критични бележки — продължи да крещи Господарят Ли. — Ето какво казва: „Грапава структура, неумела образност, объркани метафори и така нататък!“
— Хубаво е, че изобщо е писал! — изкрещях аз в отговор.
