Разбира се, в наше време има много хора, способни да наговорят куп глупости за лорд Дарлингтън. Следователно може да останете с впечатлението, че се притеснявам или дори срамувам от връзките си с негова светлост и това обяснява реакциите ми в описаните случаи. Ако е така, искам съвсем ясно да заявя, че нищо не би могло да бъде по-далече от истината. Повечето от нещата, които се разправят за моя господар днес, във всеки случай са абсолютни небивалици, основаващи се на почти пълно непознаване на фактите. И наистина, струва ми се, че това е доста правдоподобно обяснение за странното ми поведение — опит да предотвратя и най-малката възможност да чуя още нелепости по адрес на негова светлост. С други думи, и в двата случая съм предпочел да изрека благородна лъжа като най-простия начин да избегна неприятностите. И колкото повече мисля, толкова по-правдоподобно ми звучи това обяснение. Защото, ако има нещо, което най-много ме дразни днес, то е да чувам как непрестанно се повтарят едни и същи глупости. Искам най-отговорно да заявя — лорд Дарлингтън беше джентълмен с изключително извисен морал — толкова извисен, че всички тези, които постоянно сипят обвинения по негов адрес, направо изглеждат нищожни. И съм готов да се закълна, че си остана такъв до края на дните си. Нищо не може да е по-невярно от предположението, че съжалявам за близостта си с подобен джентълмен. И наистина не може да не оцените факта, че служейки на негова светлост в Дарлингтън Хол дълги години, успях да се приближа до центъра на световното колело — възможност, за която не бих могъл и да мечтая. Посветих трийсет и пет години от живота си в служба на лорд Дарлингтън; и определено смятам, че имам основание да твърдя, че през това време съм работил в истински „престижно семейство“. И днес, когато се връщам назад в кариерата си, най-голямото ми удовлетворение се базира върху онова, което постигнах през този период, и мога да изпитвам единствено гордост и благодарност, че съм бил толкова привилегирован.
Прекарах нощта в една странноприемница, наречена „Карета и коне“, близо до град Тонтън, графство Съмърсет. Сламеният покрив край пътя ми се беше видял изключително привлекателен, когато на свечеряване наближавах мястото с форда. Съдържателят ме заведе по дървена стълба в малка стаичка, доста скромна, но напълно прилична. Попита ме дали съм вечерял и аз го помолих да ми донесе един сандвич в стаята, който се оказа съвсем задоволителна порция за това време на деня. С напредването на вечерта обаче започна да не ме свърта и най-после реших да сляза в бара и да опитам от местния сайдер.
Имаше пет-шест души, всичките скупчени около бара — по вида им личеше, че се занимават със селскостопански труд, — иначе помещението беше празно. Получих халба сайдер и седнах на по-отдалечена маса с намерение да отдъхна и да преосмисля изминалия ден. Скоро обаче стана ясно, че местните хора са силно развълнувани от присъствието ми и явно изпитваха необходимост да покажат гостоприемство. При всяка пауза в разговора им някой от тях скришно ми хвърляше поглед, сякаш се опитваше да събере смелост да ме заговори. Най-после един повиши глас и се обърна към мен:
— Изглежда, сте отседнали тук за през нощта, сър.
Когато му казах, че е така, той със съмнение поклати глава и отбеляза:
— Надали ще успеете да се наспите, сър. Освен ако не ви допада шумотевицата на стария Боб — посочи към съдържателя, — който върти кръчмата с гръм и трясък цяла нощ. Накрая ще ви събуди и госпожата му, която започва да го хока от ранни зори.
Въпреки протестите на съдържателя тези думи предизвикаха бурен смях сред околните.
— Сериозно ли говорите? — запитах и още преди да съм го изрекъл, се сетих за нещо, което напоследък много пъти ми бе хрумвало в присъствието на мистър Фарадей — че от мен се очаква остроумен отговор. И наистина хората учтиво мълчаха и очакваха следващата ми реплика. Понапрегнах се и най-сетне заявих:
— Местната версия на първи петли, а?
Отначало никой не продума, сякаш ме чакаха да продължа, но след като забелязаха развеселената ми физиономия, се разсмяха, макар че ми се сториха някак смутени. После възстановиха предишния си разговор, в който не взех повече участие. Едва когато си тръгнах, си пожелахме „лека нощ“.
Бях много доволен от находчивия отговор, който така бързо ми беше хрумнал, ала трябва да призная, че бях и леко разочарован, задето не бе приет според очакванията ми. Предполагам обаче, разочарованието ми се дължеше най-вече на факта, че през последните месеци съзнателно отделях време и сили да се усъвършенствам в тази насока. Искам да кажа, че се опитвах да добавя и това умение към професионалния си реквизит, за да мога да отговоря на очакванията на мистър Фарадей.
