— Ставай, Андо! Тръгваме! Днес е денят на големия лов! Денят на големия лов беше истински празник за туземците. От известно време всички говореха за него и се готвеха тъй, както у нас добрите стопани се готвят за жътва и вършитба. Мъжете си правеха нови копия и стрели, затягаха тетивите на лъковете, а жените плетяха от лико нови торби или изкърпваха старите с игли от рибени кости. Готвеше се и Боамбо. Няколко дни го учих да стреля с пушка. Отначало той се страхуваше от силните гърмежи, но после свикна и радостен като дете ми показваше белезите по дърветата, направени от куршумите, които той изстрелваше. Учеха се да стрелят и другите ловци, които бяха получили пушки. Между тях беше и Амбо. В последно време той се сприятели с капитан Стерн и всяка сутрин двамата отиваха на лов из горите. Понякога техните изстрели се чуваха в селото и плашеха децата. Веднъж Стерн ми каза, че синът на главатаря се научил да стреля отлично. Когато го попитах защо не викат и мен на лов, Стерн сви рамене, а после призна, че синът на главатаря не искал да се среща с мен.
Аз и по-рано бях забелязал, че Амбо ме избягваше, а когато случайно ме срещнеше, отговаряше на поздрава ми само с леко кимване на глава и бързо отминаваше. „Защо се сърди.“ — питах се аз и се мъчех да открия поне една моя постъпка, с която да съм го обидил. Не, аз с нищо не бях го огорчил. Арики беше виновен за всичко. Този проклет старец беше застанал между нас като стена и искаше да ни раздели, но защо Амбо го слуша?
— Чуваш ли бурума? Той събира вече хората — прекъсна мислите ми Боамбо. — Хайде да вървим!
— Ела да изпушим една лула, докато се приготвя — поканих го аз и отворих вратата на колибата.
Главатарят влезе с пушка на рамо и с патронташ, препасан върху разноцветните му пояси. Той беше възбуден и гласът му звучеше по-плътно и по-мъжествено.
Измих се и облякох ловджийския костюм, който Смит беше ми подарил. Като разбра, че няма да може да запази всичкото си имущество, плантаторът стана необикновено щедър:
освен ловджийски костюм и нови ботуши подари ми и една холандска лула от морска пяна.
Бях готов вече да тръгвам, когато дойде и самият той, мистър Смит, облечен също в ловджийски костюм, обут в нови ботуши от жълто шевро и с перо от папагал на зелената си шапка. Пушката му с нов ремък свободно висеше на рамото му.
— И вие ли отивате на лов? — попитах го аз.
— Защо не? — учудено ме погледна Смит. — Омръзна ми по цели дни да лежа под сенките.
— Така ли? — усмихнах се аз. — А помните ли какво ви казах преди известно време?
— Какво ми казахте?
— Казах ви, че туземците с радост отиват на работа, защото без труд животът им би заприличал на ад.
— Ловът не е труд, а развлечение — възрази Смит. — Но защо да спорим? Не искам да развалям хубавото си настроение.
Той наистина беше весел и докато стигнахме до мегдана, безгрижно си подсвиркваше с уста и се шегуваше с хората, които срещахме.
— Смешен пакеги — пошепна ми Боамбо. — Веднъж ти ми каза, че в своята страна той бил много силен човек. Вярно ли е това?
Аз кимнах утвърдително.
— Щом е тъй, пакегите в неговата страна сигурно са много слаби хора.
И Зинга неотдавна беше ми казала същото, и тя като баща си съдеше за силата на хората по техните мускули, а не по тяхното богатство, което им дава власт над бедните.
Хората от всички махали на селото бяха се събрали на големия мегдан. Навсякъде се чуваха възбудени гласове, всички бързаха, само старите и децата стояха настрана и съжаляваха, че не могат да участвуват в това шумно тържество.
Ловците бяха готови, Боамбо излезе напред, махна с ръка и те потеглиха в дълга редица. След ловците вървяха жените, преметнали през рамо торби, в които имаше ямс, банани и таро, та дори и гърнета.
От двете страни на пътеката се издигаха кокосови палми, хлебни дървета, тикови дървета, високи около четиридесет метра, пандани с дебели надземни корени, които служеха за опора на дървото, а самите им клони завършваха с много дълги и тесни листа.
Пътеката навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в гората. Тук дърветата бяха по-гъсти и по-високи. Това бяха истински джунгли, преплетени с гъста мрежа от лиани, които бяха уплели стъблата и клоните на дърветата чак до върховете, сетне се прехвърляха по съседните дървета или увисваха надолу и стигаха до земята.
Стъблата на дърветата бяха окичени с паразитни растения, епифитни бромелии и орхидеи с бели, червени, розови или кафяви цветове. Няколко пъти прегазихме един и същ ручей с бистра и прохладна вода. Вървяхме в полумрак, макар че беше слънчев, светъл ден. Отвсякъде лъхаше топла влага. По листата просветваха ситни капки роса. По клоните на дърветата подскачаха пъргави гибони и тревожно скимтяха. Зелени и жълти папагали издаваха кресливи звуци, но туземците бяха свикнали с тях и не им обръщаха внимание.
