Напомних му, че той беше обещал да научи туземците културно да обработват земята си и да получават по три реколти в годината — той обеща това на Боамбо, когато последният се съгласи да му даде земя за плантация. А ето че сега се отказваше.
— Това е егоизъм — упрекнах го аз.
— Не е егоизъм, а здрава логика — невъзмутимо каза Смит.
— Каква здрава логика може да има в това да криеш от туземците знанията и опита си, които могат да им бъдат полезни? Дори и животните си помагат, а ние сме хора с ум и разум. Това още повече ни задължава…
— Никой не може да ме задължи да правя това, което не е в моя полза — сърдито каза Смит и като ми обърна гръб, тръгна да посрещне капитана, който идваше от селото.
Седнахме на сянка до малката рекичка. Докато Стерн пълнеше лулата си, аз му разказах за нашия спор със Смит.
— Срамота! — неочаквано каза Стерн, като запали лулата си. — Хората работят и се потят, а ние седим тук на сянка и спорим за тия глупави брадви и тесли. Разбира се, че трябва да помогнем на туземците. Ако вие не им дадете вашите брадви и тесли — обърна се той към плантатора, — аз ще им ги дам, без да ви питам.
— Нямате право, Стерн! — извика Смит и бледото му лице пламна и се изчерви.
— Нямам право ли? — кипна и Стерн. — А вие имате ли право да лежите под сенките, когато туземците правят колиби и мъкнат от градините ямса и тарото, с които се храните? Никой не ви е дал такова право, сър! Никой!
Избухването на капитана никак не ме учуди. Макар да не се месеше в нашите спорове с плантатора, все пак той беше справедлив човек и не можеше да понася неправдата.
Смит нервно извади от табакерата си една пура, запали я и каза:
— Защо ми говорите с такъв тон, Стерн? Защо ме обиждате?
— Чакайте! — прекъсна го капитанът. — Аз не съм казал всичко. От утре започваме работа. Ще помагаме на туземците. Ще им дадем брадви, тесли и гвоздеи, ще ги научим да работят с тях, а като построим техните колиби, ще започнем нашата лодка. Да, сър, ще направим лодка — аз твърдо реших вече. Голяма лодка с платна. Туземците ще ни помогнат, нали? — обърна се към мен капитанът.
— Положително ще ни помогнат — отговорих аз.
— Така… Ще построим голяма лодка с платна. Най-напред ще направим с нея няколкодневна разходка по море — ще обиколим острова. Ще ви науча да управлявате лодката. А след това, щом задуха югоизточният или югозападният мусон,17 ще дигнем платната и ще кажем: „Довиждане, остров Тамбукту!“
— О, това е съвсем друго нещо! — възкликна Смит. — Щом е такава работата, аз съм съгласен.
— А вие? — обърна се към мен капитанът.
— И аз съм съгласен. Само че… в каква посока ще тръгнем?
— Това ще решим по-късно — отговори капитанът. — Ако тръгнем на изток, ще стигнем на остров Суматра или на Ява. Ако тръгнем на запад — ще попаднем или на островната група Чагос, или на Сейшелските острови, или направо в Африка — в Танганайка, Занзибар, Момбаса или в Могадишо. Посоката ще зависи от това, накъде ще духа вятърът, когато лодката бъде готова. Разбира се, аз предпочитам Африка, защото Египет се намира в Африка. Искам да отида при дъщеря си в Александрия…
— Но Ява и Суматра са по-близо до Тамбукту, отколкото Африка — възрази Смит.
— Така е — съгласи се капитанът. — Но по най-късия път не винаги се стига най-близо до целта. Освен това ние не знаем какво става в Ява и Суматра. Не забравяйте, че след като превзеха Пърл Харбър, японците се устремиха към Сингапур. А от Сингапур до Суматра има само една крачка. Не е чудно те да са завладели тия острови. А на мен никак не ми се ще да се срещам с тях. По-добре е да попаднем в далечна Африка, в дивите гори на Мозамбик, отколкото при самураите. И тъй, драги приятели, на работа! Най-напред трябва да видим какви сечива имаме. Да вървим!
Тръгнахме към селото. Капитанът през всичкото време говореше възбудено за нашето бъдещо пътешествие. Кръвта на моряка отново беше закипяла в жилите на стария морски вълк. Той беше се примирил с тихия и спокоен живот на остров Тамбукту само временно. Еднообразието беше му омръзнало вече и той отново се готвеше да дигне платната. Бащинското чувство го теглеше към Египет, към Александрия, където живееше малката му дъщеря, а ние със Смит мечтаехме за своите страни. Смит искаше да попадне отново в Англия, в своя свят, а аз исках да се върна в своята родна България. Нищо че враговете я заливаха с кръв — аз бях убеден, че това няма да трае вечно. Войната щеше да има край, а този край можеше да бъде само един — победа. Победа на народа над тъмните сили. Тогава аз можех да се върна у дома свободно, не като блудния син с разкаяние и молби за прошка, а пълен с млада енергия и воля за нов живот…
