— Това е немският ефенди, за чието пристигане ми извести моят търговски съдружник в Триполи — каза Манасе бен Ахараб, когато ме представяше на дъщеря си.
Тя ми подаде ръка и отвърна:
— Бъди ни добре дошъл, ефенди. Писмото, което получихме, ни разказа много неща за теб. Узнахме, че си пътувал надлъж и нашир по целия свят и си преживял и научил повече от много други хора. Зарадвах се на посещението ти, защото ние живеем тук твърде уединено и наоколо няма нито един човек, с когото бихме желали да сме приятели. Остани по-дълго в нашия дом, чиято стопанка съм аз! Ще положа усилия да ти хареса у нас.
Девойката беше много красива. Когато баща й ме заведе при нея, тя се надигна от миндерлъка, който опасваше наоколо и четирите стени на стаята и бе покрит с възглавници, облечени в червено кадифе. Тя носеше широки шалвари от бяла коприна, стегнати при нежните й глезени със златни гривни, а около талията ги придържаше светлосин пояс, богато извезан със сърма. Босите й розовеещи се крачета бяха обути в изящни виолетови копринени пантофи. Над кръста беше облечена в тясно елече от тъмносиня коприна, което вместо с копчета се затваряше отпред с помощта на верижка от масивно злато. Гарвановочерната й гъста коса се спускаше заплетена в две дълги тежки плитки. В нея блестяха забити игли с едри сребърни главички, а над челото й се издигаше диадема, изработена от отделни златни елементи с различна големина. На малките й нежни пръсти искряха пръстени с несъмнено много висока стойност. Но не такъв вид богатство е в състояние да ме заплени. Човек може да е богат с опита си, с неопетнената си чест, с образованието си… може да има и много пари, но именно последното богатство е само по себе си с най-малка стойност. Обаче в този случай „външното“ богатство се съчетаваше със забележителен израз на възвишеност и достойнство, оставил отпечатъка си върху фините черти на лицето й. А големите й тъмни очи с бадемова форма имаха такъв спокоен, открит и замечтан поглед, който говореше за буден дух и дълбока душевност.
Впрочем Рахел, така се казваше девойката, имаше едва петнайсет години, ала това беше възраст, в която жителките на горещия юг минават вече за развити жени.
От Триполи бях дошъл в Мурсук, главния град на провинция Фезан, и бях отседнал при богатия еврейски търговец Манасе бен Ахараб с най-добри препоръки. Той ме посрещна много гостоприемно и беше категоричен — трябваше да живея в неговия дом и ме прие направо като собствен син. А за мен това означаваше необикновена привилегия, понеже той живееше извънредно уединено, вероятно защото повечето жители на Мурсук са мюсюлмани, а както е известно, за тях евреинът е по-презряно същество и от християнина.
Манасе беше вдовец, а Рахел — единственото му дете. И двамата полагаха големи усилия да направят пребиваването ми в Мурсук по-приятно и така ме гощаваха, както не можех да си представя, че е възможно в този африкански оазис. Тъй като пътешествието ми щеше да ме отведе далеч навътре в пустинята, се видях принуден първо да предприема няколко кратки излета, които постепенно се превърнаха във все по-продължителни преходи, за да привикна на пустинния климат. Всяко мое тръгване на път бе придружавано от загрижено сбогуване, а завръщането ми винаги предизвикваше искрена и непринудена радост.
За да не бъда съвсем сам по време на моите пътешествия, аз си потърсих придружител и Манасе бен Ахараб ми препоръча един от своите слуги на име Али. Той беше млад, около двайсет и три годишен, много полезен човек. Говореше няколко арабски диалекта и нямаше семейство, което да го задържа на определено място. Беше верен, предан и най-важното — честен младеж.
Имаше само един недостатък, но той повече ме забавляваше, отколкото ядосваше. Али беше прочел няколко книги и си въобразяваше, че е много учен човек. Смяташе се и за голям герой и в интерес на истината трябва да отбележа, че действително притежаваше смелост. Вследствие на това свое самомнение той не бе доволен от простичкото си име Али, а както му е обичаят в африканския юг, при всеки що-годе подходящ случай имаше навик да говори за прадедите си и към собственото си име прикачаше и имената на най-близките си предшественици. Така че не се казваше само Али, а Али ал Хаками ибн Садек Камил ал Батал. Колкото по-дълго е подобно арабско име, толкова по-голяма е отредената за собственика му чест. А който не знае имената на прадедите си, не може да бъде почитан. На всичко отгоре Батал означава герой и човек може лесно да си представи какво огромно значение придаваше той на тази последна дума.
Що се отнася до мен, както по време на предишните ми пътешествия из Ориента, така и тук ме наричаха Кара бен Немзи. Кара -звучи приблизително като собственото ми име и означава „чер“, а бен Немзи ще рече „син на немците“. Аз носех тъмна брада и бях немец, оттам и името.
