Зад кралската двойка се точеше антураж, по-голям от цялата Лига на Осемте. Стотина придворни дами, отрупани с бижута. Лордове от Мидърланд, Англанд и Старикланд, с кожи и златни вериги около вратовете. Войници с прашни брони от копитата на предните. Всеки се давеше в прахта на по-добрите. Грозната истина на могъществото.
— Кралят на Съюза, а? — Тръпката се подсмихна, загледан в отминаващата двойка. — Това ли е най-могъщият човек в Кръга на света?
— Това е фасадата — изсумтя Витари. — Всеки коленичи пред някого. Май не разбираш много от политика?
— От какво?
— Лъжи. Сакатия управлява Съюза. Момчето в златно е само маска.
Коска въздъхна.
— Ако изглеждах като Сакатия, и аз щях да нося маска…
Възбудата от преминаването на краля отмина и настана тишина. Достатъчно дълбока, че Монца да чуе приближаването на украсената карета. От всяка страна маршируваха по няколко десетки навъсени стражи. Оръжията им не бяха толкова лъскави като на войниците от Съюза, но пък изглеждаха по-употребявани. Следваше тълпа добре облечени безполезни контета.
Монца стисна десния си юмрук и костите запукаха. Болката пропълзя по кокалчетата, китката, ръката и рамото и тя усети, че се усмихва мрачно.
— Ето ги — каза Коска.
Арио стоеше отдясно, заобиколен от възглавници, клатеше се в такт с движението и бе докарал обичайното си отпуснато изражение. Пребледнелият Фоскар седеше до него и се оглеждаше трескаво при всеки шум. Самодоволният котарак и боязливото пале.
Гоба беше никой. Мотис беше прост банкер. Орсо почти нямаше да забележи новите лица, които ги заместваха. Но Арио и Фоскар му бяха синове. Негова плът. Неговото бъдеще. Ако успееше да ги убие, щеше да е почти като да забие меч в корема на Орсо. Усмихна се, като си го представи как научава новината.
„Ваше сиятелство! Синовете ви… са мъртви…“
Внезапен писък разцепи тишината.
— Убийци! Боклуци! Копелета на Орсо! — Тълпата се разшава и неколцина опитаха да разкъсат кордона. — Вие сте проклятие за Стирия! — Сред зяпачите започна да се надига гневна вълна. Соториус беше обявил неутралитет, но жителите на Сипани не хранеха любов към Орсо. Знаеха, че ще се насочи към тях, щом приключи с Лигата на Осемте. Някои хора просто бяха ненаситни.
Двама от ездачите извадиха мечове. В тълпата проблесна метал и се чу тънък писък. Фоскар се беше надигнал и се взираше към хората. Арио го дръпна на мястото му и безгрижно се зазяпа в ноктите си.
Безредиците приключиха. Каретата отмина, ездачите се върнаха в строя, а отзад се зададоха войници в униформата на Талинс. Последните минаха покрай склада и изчезнаха надолу по булеварда.
— Представлението свърши — въздъхна Коска, оттласна се от парапета и тръгна към стълбите.
— Иска ми се да продължаваше вечно — подметна Витари и го последва.
— Хиляда осемстотин и дванайсет — каза Дружелюбния.
Монца го изгледа.
— Какво?
— Хора. В парада.
— И?
— Сто и пет камъка в огърлицата на кралицата.
— Да не съм те питала бе?
— Не. — Дружелюбния последва останалите към стълбището.
Тя остана сама. Мръщеше се на студения вятър и гледаше разпръскващата се тълпа. Юмрукът и зъбите й бяха все така болезнено стиснати.
— Монца. — Не беше сама. Обърна се и видя, че Тръпката я гледа в очите, по-отблизо, отколкото й харесваше. И сякаш се мъчеше да намери точните думи.
— Май не сме… Не знам. След Уестпорт… Исках само да питам…
— По-добре недей. — Тя се шмугна покрай него и тръгна към стълбите.
Никомо Коска затвори очи, облиза усмихнати устни, вдиша дълбоко през носа с очакване и надигна бутилката. Питие, питие, питие. Познатото потропване на стъкло по зъбите му, прохладната влага на езика, успокояващото движение на гърлото, докато преглъщаше… само да не беше вода.
Беше изпълзял изпотен от леглото и по нощница се бе смъкнал в кухнята, за да намери вино. Или каквато и да е гадост, с която да се напие. Нещо, което да спре да кара стаята му да се люшка като излязла от пътя карета. Да прогони пълзящите по гърба му мравки и да потисне непрестанното главоболие, на каквото и да е цена. Майната му на отмъщението на Муркато. Надяваше се, че всички ще са в леглата, и се намръщи недоволно, като видя, че Дружелюбния вари каша за закуска. Но трябваше да признае, че изпитва странно задоволство от сблъсъка с мълчаливия затворник. Имаше нещо почти магическо в спокойната аура на Дружелюбния. Той имаше достатъчно увереност да мълчи и да не се притеснява какво говорят другите. Достатъчно, че да придаде част от това спокойствие и на Коска. Но не и мълчаливост. Наемникът дърдореше, без да спира, откакто първата светлина на утрото бе пропълзяла през капаците.
— Защо по дяволите го правя бе, Дружелюбен? Да се бия на моите години? Да се бия! Никога не съм се наслаждавал на този аспект от професията. И то на същата страна като самодоволното копеле Морвийр! Отровител? Гнусен начин да убиеш някого. Освен това осъзнавам, че нарушавам първото правило на войника.
