А след това изпаднах в депресия, запалих пак светлината и се огледах, търсейки бутилката, която ме снабдяваше с такова интензивно вдъхновение. Васко отлично се бе погрижил за това.
Но как ще се върна в базата с тройно подсилената охрана?
Тази висока каменна стена се очерта в мозъка ми толкова голяма, колкото беше в действителност. Щях да шумя, прекачвайки се през нея, и щях да вдигна всички по тревога. Щеше да бъде много мило, ако можех да се върна без чието и да било знание, промъквайки се под нея. Но и дума не можеше да става за подкоп, това трябваше да бъде нещо, което може да се направи за няколко часа.
Да открадна самолет, да прелетя и да скоча с парашут? И да бъда застрелян, преди да се докосна до земята. Нямаше по-лошо време да се проникне или напусне базата от сега.
Часовите ще бъдат двойно по-бдителни, а цялата база ще гъмжи от войници. Което разбира се и даваше ключа към това, което трябваше да направя. Да обърна силите им против тях самите. Да използвам числеността им, за да им нанеса поражение — джудо в гигантски размери. Но как?
Отговорът дойде достатъчно бързо, веднага щом проблемът беше формулиран правилно. Събрах необходимото снаряжение, то беше доста обемисто. След това го сложих в голям куфар и го снабдих с апаратура за саморазрушение.
Ще ми трябва нова маска, нищо сложно, просто за да скрие реалната ми — присвоена — личност. Ах, до каква степен на лъжа трябваше да стигна!
Догоре закопчаното палто скриваше мундира ми, кепето ми отиде в джоба, заменено от широкопола шапка, а старата ми вярна сива брада постави на лицето ми намордника на анонимността. Бях готов. Поех дълбоко въздух, отпих една глътка и се измъкнах от стаята, затваряйки вратата след себе си и пъхайки ключа в джоба.
Минавайки покрай боклукопровода, го хвърлих там и избухването на мигновеното унищожение ми показа пътя му. Отдалечих се от хотела на прилично разстояние, спрях робот-такси и пъхнах вътре куфара си.
— База „Глупост“, главния вход — заповядах аз и тръгнахме.
Безумие? Може би, но това бе единственият начин.
Не че не ме побиваха тръпки, но… Само това и трябваше да се очаква, когато караш по главната улица под високите фенери към подозрителен тежковъоръжен часови, стоящ пред портала и милващ нежно оръжието си. Зората вече осветяваше небето.
— Базата е затворена! — извика лейтенантът, отваряйки вратата на таксито. — Какво правите тук?
— База ли? — попитах аз с треперещ глас, лошо имитиращ старчески фалцет. — Нима това не е Центърът за Морков Сок за естествено здраве? Таксито ме е докарало неправилно…
Представителният лейтенант изсумтя и се обърна, а аз изтъркалях чифт гранати между кривите му крака. И хвърлих още пет след тях. Когато се взривиха първите, намъкнах противогаза върху шапката си, затискайки брадата и всичко останало.
Охо, а обстановката стана делова. Гранатите бяха прекрасен коктейл от затъмняващ съзнанието газ, дим и райски газ.
Ослепени, смеещи се, ругаещи, кашлящи войници се спъваха и падаха, раздадоха се няколко изстрела. Проправих си път през разстроените им редове, сеейки по пътя си още по-голяма паника. Стигнах главния вход, пуснах куфара си и го отворих. Кумулативните заряди имаха лепилна основа и веднага залепнаха за стоманата на вратата, когато ги поставих там.
Реактивният снаряд се вряза във вратата и парчетата разкъсаха палтото ми. Паднах на земята, извадих две димни гранати и ги хвърлих зад себе си. Точно когато димът започна да се разнася, забелязах отряд стрелящи войници, приближаващи се на бегом.
Още две бомби със заслепяващ газ много помогнаха. Сега, в същата тъмнина, както и всички останали, напипах капсулите и ги съединих с радиодетонатора.
Времето летеше прекалено бързо. Сега и зад вратата вдигнаха тревога и ще ме чакат. Но вече бях стигнал твърде далеч, за да се обръщам назад. Затворих куфара, пак опипом стиснах дръжката му, внимателно минах покрай стената и натиснах копчето на предавателя в джоба си. Зад гърба ми се разнесе взрив и дрънчене на метал. Надявам се, че във вратата бе пробита дупка.
Спъвайки се, се върнах към нея, промъквайки се през този хаос и обкръжаващата ме тъмнина.
Каквото и да казват, но дупка имаше, хубава дупка с проблясъци светлина от другата страна, когато димният облак започна да се промъква през нея. Там също имаше войници, съдейки по градушката от куршуми от стрелково оръжие, тропащи по вратите, с няколко случая на попадения в отвора. Зад мен се раздадоха вопли, тъй като бяха улучили някого. Тези глупаци стреляха един в друг, помагайки да се разпространи посятата от мен паника.
