— Кой си ти? — запита сурово базилевсът.
Младежът, окървавен от бой, с вързани ръце, не отвърна. Само го стрелна с поглед, изпълнен с омраза.
— Хефестий — доложи един от стражите. — Син на Аридей.
— Значи, елин? — подметна Лизимах.
Момъкът изръмжа:
— Не, не чист елин! Майка ми е тракийка. От тиризите.
— Още по-зле тогава! Катър между човек и дивак.
— Траките сами се наричат „драсикес“ — храбри бойци — пресече го Хефестий. — А елините изопачиха това име в „траки“, което значи диви.
След кратко замисляне Лизимах рече:
— Ако ми кажеш кой те прати, ще ти подаря живота. Селевк или Дромихайт?
— Никой! Аз сам, по собствена воля.
— Не упорствувай! Пред мен всеки признава. Не ме карай да осакатявам младото ти тяло!
Хефестий вирна глава.
— Синът на Аридей не за пари продава живота си.
— А за какво тогава?
— За свободата! И елините, и траките те мразят. Жадуват да се измъкнат от твоя гнет. Не можах аз, други ще го сторят. Свободата ще възтържествува.
Базилевсът махна презрително с ръка. Остарял беше. Наслушал се бе на речи и словоборства. На силни думи.
— Имаше в Атина един дърдорко — Демостен105. Но Филип не се уплаши от неговите филипики.
И добави с тих напътствуващ глас:
— Винаги силата е редила света.
— Повече няма да го реди! Демосът106 пак ще вземе съдбините си в свои ръце!
— Демосът! — сви устни Лизимах. Спокоен, без да се гневи от предизвикателствата на младежа; уверен в неуязвимостта си от хлапашките му забележки. — Знаеш ли какво казва Аристотел, учителят на Великия Александър? „За да управляваш народа, трябва да го презираш. Така се укрепва властта над презряното стадо.“
Той изведнъж прие суровия си вид.
— Достатъчно! Кажи кой ви изпрати?
— Никой! — отвърна твърдо и тоя път Хефестий. — По своя воля!
— А защо?
— За да защитим домовете си от вас, поробителите. Базилевсът се замисли.
— Ако ми беше казал кой те е подучил, щях да ти простя.
И се обърна към стражите:
— Приковете го към вратата на дома му! Да го пази! И със своя пример, волею-неволею, да пази държавата ми от враговете й.
Това наказание беше научил от персите. То имаше въздействие, крепеше управниците им: царя на царете и сатрапите.
Войниците хванаха осъдения, та го помъкнаха навън. И така повлечен от грубите им ръце, момъкът се извърна.
— Смърт на тираните: — извика той.
Лизимах се усмихна тъжно. Съжаляваше за младостта му. Ала нямаше право да постъпи иначе. Народът трябваше да бъде държан в подчинение. В името на Голямата цел. Която не бе съдено да осъществя Александър. И беше легнала изцяло върху плещите на Лизимах. В Тир Александър бе разпънал на кръст хиляда и триста защитници на домовете си. След като ги бе накарал да съборят тези домове и с измъкнатите от тях греди да си изковат сами кръстовете… Бе разрушил Тива и бе продал в робство тридесет хиляди тиванци. Бе сринал десетки градове, бе избил стотици хиляди хора. Все в името на Голямата цел. Нали в името на същата цел, чийто наследник се смяташе, и Лизимах се бе стремял към единството на царството си, с всички средства? Нали в името на това единство бе убил мъжа на дъщеря си, а нея бе тикнал в затвора?
Нима заради безразсъдството на няколко вироглави хлапака, иначе добри и почтени момчета, трябваше да се откаже от Голямата си цел, когато наближаваше да я осъществи?
Агар все още не можеше да си даде сметка как се озова в Тиризис107. Всичко стана така бързо, лудешки, сякаш някаква вихрушка го пое върху невидимите си криле и го запокити тук, сред тоя чужд град, сред тия още по-чужди хора.
Защо не се отказа още там от това, що си бе наумил, тъй както го убеждаваше Скил, преди да избяга от слугите на Савмак? Защо забрави, че сколотът бива уважаван за доблестта, а не за богатството му? Че за сколота броят на вражите скалпове по юздата струва повече от купища злато?
