Когато Стария стигна дотук, хаддедихните бяха дали вода и царевична шума на неговите камили и сега започнаха да се занимават с подготовката на бивака. Тогава той прекъсна молитвата си и отправи към мен, смятайки ме очевидно за предводител, припрените думи:
— Какво виждам? Вие разседлавате камилите си. Това изглежда така, все едно се каните да останете тук.
— И действително е така, ние оставаме тук — отговорих аз спокойно.
— Нямате такова право.
— Защо? Пустинята е собственост на Аллах. Не е необходимо да питаме някого.
— Ние бяхме тук преди вас.
— Тогава ние ще останем точно толкова дълго, че двете времена да се изравнят.
— Но ние желаем да бъдем сами.
— Ние ще даваме вид, сякаш не съществувате, и няма дума да разменяме с вас.
— Ама вие виждате, че имаме мъртвец. Труповете омърсяват.
— Нас няма да омърси, защото няма да го докоснем.
— Аллах да ми даде овладяване на гнева! Нали чуваш, че искаме да си вървите.
— А ти виждаш, че нашите желания са устремени към противното. Ето защо Аллах може да е отбелязал в Книгата на живота изпълнението на желанията на само едните от нас и това сме ние. А с онова, което е отбелязано в Книгата на живота, трябва да се примирите.
Говорех с най-радушния си тон, а той — с много гневен.
Любопитен бях какво ли ще произлезе от тези недобри отношения. Халеф се чувстваше като мен. Той беше надзиравал свалянето на тахтиревана и удобното настаняване на своята Ханнех под малката, бързо издигната женска шатра и сега дойде при мен. Накара да му проснат един килим и седна на него. После каза тихо:
— Беше ли подготвен за такова посрещане, сихди?
— Не — отвърнах.
— Аз също. Това е една направо безподобна неблагодарност. Какво ще правиш?
— На първо време спокойно ще изчаквам. Иска ми се да чуя молитвата им.
Старият тъкмо започна:
