По-глупаво обещание от това не можеше да даде. Касаеше се за скривалището. Ел Гхани искаше да прибере скъпоценностите оттам и после да офейка с хората си. Успееше ли, през нощта щеше да спечели преднина, която да му подсигури безопасност, толкова повече че персиецът нямаше да посмее да го преследва по-нататък. Понеже ужасът на меканците от мнимия дух беше толкова голям, шейхът на бени кхалид би трябвало да си каже, че тук навярно го задържа и друга причина освен молитвата, но той не бе осенен от подобна мисъл. Погледна ме въпросително и аз му обясних:
— Добре, ние не искаме да смущаваме тези мъже в изпълнението на техния благочестив дълг, ще яздим с вас. Но ти се погрижи наистина да ни последват, тъй като заради тях ще се провеждат битките. Да потегляме!
За Ханнех, която се намираше отсреща, където беше изчезнал мюнеджията, изглежда, никой от всички тези хора не помисли, защото не я споменах. Можехме спокойно да я оставим, където си беше, защото не беше залегнало в намеренията ми да напуснем мястото. Дадох на Халеф тайното указание:
— Внимавай какво ще ти кажа и го изпълнявай точно! Сега нямам време да ти разяснявам причините. Ще яздим зад бени кхалид. Веднага щом меканците престанат да ни виждат, изоставате, за да обградите тайно мястото около кладенеца. Ще образувате кръг, във вътрешността на който да се намират четирите скали, и няма да пускате да мине никой меканец!
— А какво ще стане с Ханнех?
— Нямай страх за нея! Ще остане, където си е. Персиецът и аз няма да останем с вас. Кара ще ти даде обяснение. Кажи му, че разрешавам!
От едно място, където светлината на огъня не достигаше, сега прозвуча заповедният глас на шейх Тавил. Касаеше се за войниците, които бяха скрити там и трябваше да бъдат подкарани. После колоната се раздвижи, чийто край образуваха хаддедихните.
Когато се бяхме отдалечили достатъчно, Халеф изостана с тях. Персиецът се придържаше до мен.
— Ефенди, забелязвам, че нещо възнамерявате — каза Кхутаб ага. — Мога ли да науча какво?
— Сега още не, но само след кратко време. Най-напред трябва да повикам шейх Тавил.
Това се оказа ненужно, защото бен кхалидът беше спрял, за да пропусне ездачите, докато дойдем. Въпреки тъмнината видя, че сме само двамата и се осведоми:
— Къде са хаддедихните? Защо останаха толкова назад?
— За да мога да сдържа думата си.
— Коя дума?
— Че ти самият ще намериш откраднатите предмети, без да се налага да ги търсиш. Остави хората си да продължат ездата и ела с нас!
— Къде?
— До мястото, където Ел Гхани е скътал своя грабеж. Когато ви е видял да се връщате от лова, той е скрил предметите.
— Да не ме заведеш в някоя клопка, за да ме плениш отново? — попита той.
— Мислех, че ми имаш доверие. Ако имах такова намерение, щях да го направя по-удобно.
— Това е вярно. Ценни ли са въпросните предмети?
— Много!
Тавил размисли за, миг и каза:
— Е, добре, ще направя каквото искаш!
Обърнахме животните и се отклонихме надясно към известната скала. Там бе отправен към нас вик. Беше един от хаддедихните, на когото казах кои сме. Накарахме камилите да коленичат и му наредихме да ги пази. После поведох другите двама пеша. Достигнахме скалите, но не там, където се бях изкачил с Кара, а на срещуположното място, което предлагаше по-малко затруднения в катеренето. Помолих ги да действат, колкото може по-тихо, и понеже се подкрепяхме взаимно, сравнително лесно се добрахме до горе. Обстановката ми беше позната и въпреки мрака съумях да подбера най-подходящото за нашата цел място. Седнахме да чакаме Ел Гхани. Шейхът мълчеше. Персиецът беше толкова възбуден, че не можеше да пази тишина. Бяха претърсили меканците, без да намерят нещо. За агата бе голямо щастие да бъде спасен от смърт и отново освободен. От постигането на целта на своята опасна езда, се беше отказал. Но ето че неочаквано чу от мен, че откраднатите предмети, въпреки всичко, са налице. Това го постави във възбуда, която не успяваше да овладее. Едва бяхме заели място един до друг и ми прошепна:
— Къде са скрити светините?
— Тук в съседство в една цепнатина. Веднага щом Ел Гхани ги извади, ще го хванем. Така ще бъде изобличен и ще му е невъзможно да отрича.
— Затова значи искаше да остане при огъня, затова! Въпреки страхът, който му вдъхваше призракът!
— Да, затова! Алчността му е по-голяма от страха.
— Как откри това място?
— Бях с Кара тук и от дирите разбрах, че някой е бил горе. Това събуди вниманието ми. Качихме се и намерихме… шт, тихо! Чух шум.
Заслушахме се. Да, някой идваше, и то оттам, където се бяхме качили и ние. Той беше забелязал, че това място е по-удобно. Искам да спомена, че огънят още гореше, но ние не можехме да го видим, защото върхът на скалата го затуляше.
Шумът ставаше все по-силен. Човекът беше стъпил вече горе и сега тръгна към цепнатината. Ние седяхме така, че когато отмина, трябваше само малко да се придвижим напред, за да му препречим пътя. Той се наведе. Видяхме, че отстрани лежащите върху пакета камъни. После го издърпа и се приготви да тръгне обратно.
