— Шериф Поуп ще дойде след малко.
— Трябва да го видя веднага.
— Разбирам. Можете да изчакате ето там. — Тя посочи групата столове в ъгъла.
Итън се поколеба за момент, но накрая се обърна и тръгна към столовете. По-разумно беше първата среща да мине цивилизовано. От опит знаеше, че местните органи стават доста предпазливи и дори враждебни, когато федералните започнат да се правят на тежки още от вратата. Съдейки по откритието си в изоставената къща, щеше да работи с този човек в обзоримото бъдеще. По-добре беше да започне с протегната ръка, а не със среден пръст.
Отпусна се на един от тапицираните столове в чакалнята.
Беше се изпотил от тичането, но сега сърцето му отново заби нормално и потта по голата му кожа започна да го охлажда под потока свеж въздух от централната климатична инсталация.
На малката масичка пред него нямаше нова преса — само няколко стари броя на „Нешънъл Джиографик“ и „Попюлър Сайънс“.
Облегна се назад и затвори очи.
Болката в главата се завръщаше — засилваше се с всяко пулсиране на някакво молекулярно ниво, което можеше да се долови едва минути по-късно. Буквално чуваше тътена на главоболието в пълната тишина в участъка, където единственият звук бе тихото шляпане на карти.
— Да! — възкликна Белинда.
Итън отвори очи и успя да види как поставя последната си карта. Беше наредила пасианса. Тя събра тестето, размеси го и започна отново.
Минаха още пет минути.
Още десет.
Белинда приключи играта и отново размесваше тестето, когато Итън забеляза първия признак на раздразнение — потрепване на лявото му око.
Болката още се засилваше. Доколкото можеше да прецени, чакаше вече петнайсет минути. През това време телефонът не беше звъннал нито веднъж и никой не бе влязъл в сградата.
Затвори очи и преброи от шейсет до едно, като масажираше слепоочията си. Когато отвори очи, още стоеше без риза и измръзнал, Белинда все така обръщаше картите, а шерифа го нямаше никакъв.
Итън се изправи и остана на място за десетина секунди, докато световъртежът му намаля и най-сетне се увери, че може да стъпва здраво на земята. Отиде при бюрото и зачака Белинда да вдигне очи.
Тя обърна пет карти, преди да го забележи.
— Да?
— Извинете, че ви досаждам, но чакам вече близо двайсет минути.
— Днес шерифът е доста зает.
— Не се и съмнявам, но трябва да говоря незабавно с него. А сега или вдигнете телефона и му кажете, че ми е писнало да чакам, или ще отида лично в кабинета му и…
Телефонът й иззвъня.
Тя вдигна.
— Да?… Добре, разбира се. — Белинда затвори и се усмихна на Итън. — Вече можете да отидете. Кабинетът му е в края на коридора.
Итън почука под табелката с името.
— Да! — извика плътен глас от другата страна.
Итън завъртя дръжката, отвори и влезе.
Подът на кабинета беше от тъмен, силно издраскан паркет. На стената отляво беше закачена огромна глава на лос, а срещу нея имаше голямо грубо бюро. Зад бюрото стояха три древни шкафа за оръжие, пълни с карабини, пушки, пистолети и муниции, достатъчни за екзекутирането на три пъти повече хора от жителите на малкото градче.
Мъж, около десетина години по-възрастен от него, се беше разположил в кожено кресло, качил на бюрото краката си, обути в каубойски ботуши. Имаше вълниста руса коса, която сигурно щеше да побелее в рамките на следващото десетилетие, а лицето му бе покрито с няколкодневна четина.
Тъмнокафяви дочени панталони.
Риза с дълги ръкави — в ловно зелено.
Шерифската звезда сияеше на слънчевата светлина. Имаше вид на месингова, със сложни гравюри и черни букви УП в центъра.
Докато приближаваше бюрото, на Итън му се стори, че шерифът се опитва да скрие подигравателната си усмивка.
— Итън Бърк, Сикрет Сървис.
Протегна ръка над бюрото и шерифът се поколеба, сякаш водеше някакъв вътрешен дебат дали да се размърда. Накрая свали ботушите си от бюрото и се наведе напред.
— Арнолд Поуп. — Той стисна ръката му. — Сядайте, Итън.
Итън се настани на дървения стол с права облегалка.
— Как сте? — попита Поуп.
— Бил съм и по-добре.
— Не се и съмнявам. Сигурно и сте миришели по-добре. — Шерифът му се ухили. — Доста лоша катастрофа беше онази. Истинска трагедия.
— Да, надявах се да науча нещо повече за нея. Кой ни удари?
— Очевидците твърдят, че е била аварийна кола.
— Шофьорът задържан ли е? Повдигнати ли са обвинения?
— Щеше, ако можех да го намеря.
— Да не искате да кажете, че ни е ударил и е избягал?
Поуп кимна.
— Измъкнал си е задника от града, след като ви е нацепил. Отдавна беше изчезнал, когато стигнах до местопроизшествието.
— И никой не е успял да запомни номера му или нещо такова?
Поуп поклати глава и вдигна нещо от бюрото — прозрачен глобус със златна основа. Миниатюрните постройки под стъкления купол потънаха в снежна вихрушка, докато той прехвърляше кълбото от едната си ръка в другата.
— Какви мерки са взети по издирването на камиона? — попита Итън.
— Работим по въпроса.
— Така ли?
— И още как.
— Бих искал да видя агент Сталингс.
— Тялото му е в моргата.
