Дали някога щеше да
И дали ще е добре, ако това се случи?
Мислите си, че човекът може да унищожи планетата? Ама че самонадеяна и опияняваща суета. Земята е преживяла какво ли не през историята си. Със сигурност ще преживее и нас. За Земята един милион години са нищо. Планетата живее и диша в много по-огромни мащаби. Не можем дори да си представим нейните бавни и могъщи ритми, нямаме смиреността да се опитаме да го направим. Ние сме се появили тук преди миг. Ако изчезнем утре, Земята няма да тъгува за нас.
Епилог
Седи в тишината на кабинета си, качил крака на бюрото, изучава месинговата звезда в ръката си и прокарва пръсти по буквите УП в центъра, инкрустирани с някакъв черен камък, може би обсидиан. Облечен е в кафяви дочени панталони и зелена риза с дълги ръкави, също като предшественика си. Платът изглежда нов и прекалено колосан.
За утре има насрочена разширена среща с Пилчър и екипа му, но днешният ден е спокоен.
И странен.
Осем часа седи в притихналия си офис, унесен в мисли. Телефонът го прекъсна само веднъж — по обед Белинда от рецепцията го попита дали иска да му вземе нещо за хапване.
Поглежда към часовника и голямата стрелка се премества на дванайсет.
Пет следобед.
Сваля краката си от бюрото, става, нахлупва каубойската си шапка и прибира месинговата звезда в джоба си. Може би утре най-сетне ще събере сили да си я сложи.
Или може би не.
Подобно на първия ден на всяко ново начинание, този беше наистина дълъг и Итън е доволен, че е свършил.
Хвърля жаден, изпълнен с копнеж поглед към трите стари шкафа за оръжие, излиза от кабинета и тръгва по коридора към рецепцията.
Бюрото на Белинда е покрито с карти.
— Аз изчезвам — казва Итън.
Белокосата жена поставя асо пика и го поглежда с топла усмивка, която по абсолютно никакъв начин не издава коя е в действителност.
— Как мина първият ден?
— Чудесно.
— Приятна вечер, шерифе. Ще се видим утре сутринта.
Вечерта е прохладна и ясна.
Слънцето вече се е плъзнало зад планините и се усеща мраз, който може би вещае първата слана за сезона.
Итън върви по тротоара на тихия квартал.
— Добър вечер, шерифе! — поздравява старец, седнал в люлеещ се стол на верандата си.
Итън докосва шапката си.
Повдига я, сякаш вдига наздравица.
— Матю! — вика жена някъде наблизо. — Време е за вечеря!
— Еее, мамо! Само още пет минути!
— Не, идвай веднага!
Гласовете отекват и заглъхват в долината.
На следващата улица минава покрай общинска градина. Няколко десетки работници се трудят здравата и пълнят големи кошници с плодове и зеленчуци.
Лекият ветрец донася аромат на презрели ябълки.
Накъдето и да погледне, в къщите оживяват светлини и въздухът се изпълва с миризмата на готвени ястия.
През полуотворените прозорци се чува звън на съдове, фрагменти от разговори, отваряне и затваряне на фурни.
Всички, покрай които минава, се усмихват и го поздравяват.
Сякаш е попаднал в оживяла картина на Норман Рокуел.
Пресича Главната и продължава няколко преки по Шеста, докато пристига на адреса, който му с дал Пилчър.
Триетажна викторианска къща, жълта като канарче и е бели корнизи. Най-характерната й черта е прозорецът, оформен като сълза точно под билото на покрива.
През големия прозорец на първия етаж вижда жена до мивката в кухнята, която изсипва тенджера паста в голяма цедка. Парата се вдига на вълни към лицето й.
До като я гледа, сърцето му се разтуптява развълнувано.
Жена му.
Минава по каменната алея в предния двор, изкачва трите стъпала и стъпва на верандата.
Почуква на мрежестата врата.
След секунди лампата светва.
Плачейки, тя отваря и се взира в него през мрежестата врата, а от стълбите се чуват стъпки.
Синът на Итън застава зад нея и слага ръце на раменете на майка си.
— Здрасти, татко.
Това вече не е гласът на малко момче.
— Господи, станал си по-висок от майка си.
Мрежата все още ги дели и от другата й страна Тереза изглежда същата, макар че русата й коса е много по-дълга, отколкото я е виждал някога.
— Чух, че са те направили шериф — казва Бен.
— Така е. — Следва дълъг, наситен с емоции момент. — Тереза.
Тя избърсва очи с длани.
— Мирише великолепно — казва Итън.
— Готвя спагети.
— Обожавам спагетите ти.
— Зная. — Гласът й трепери.
— Казаха ли ви, че идвам?
Тя кима.
— Наистина ли си тук, Итън?
— Да.
— И този път ще останеш?
— Никога повече няма да ви напусна.
— Толкова дълго чакахме. — Тя отново трябва да избърше очите си. — Бен, иди да разбъркаш соса, ако обичаш.
Момчето забързано изчезва в кухнята.
— Нещо против да вляза? — пита Итън.
— Изгубихме те в Сиатъл. После те изгубихме тук.
Не мога да го понеса. Той не може да го понесе.
— Тереза, погледни ме. — Тя го поглежда. — Никога повече няма да ви напусна.
Тревожи се, че ще го пита какво се е случило. Защо не е мъртъв. Въпрос, от който се е страхувал и за който се е подготвял през целия ден.
Но тя не го задава.
А отваря вратата.
