Аз имах среща с някакъв тип на име Набеел, който по една случайност беше йеменец. Не го познавах, но той се беше обадил във ФАТС, беше се представил само с малкото си име, бе попитал за мен, като бе използвал пълното ми име, и ми беше казал, че имаме общ приятел. Усъмних се, но пък точно по този начин съм си осигурил половината от контактите си в мюсюлманската общност: визитката ми циркулира из целия град. Добре де, в мюсюлманските квартали. Рекламата си заслужава.
От краткия ми телефонен разговор с Набеел стана ясно, че правният му статут в страната е малко несигурен и че се нуждае от известна помощ в замяна на информация, с която той разполагал. Набеел работеше в магазин за деликатеси в Бруклин, така че не бях сигурен за каква точно информация става дума. Фалшиви пушени наденици? Гърмящ боб?
Малко известен факт е, че много имигранти от Йемен работят в деликатесни магазини в Бруклин и Куинс. Защо? Казва ли ти някой? Защо турците държат толкова много бензиностанции? Защо индийците притежават всички „Севън-Илевън“? На кого му пука, щом ирландците все още въртят кръчмите?
Както и да е, казах на Набеел да ме чака при „Бенс Кашер Дели“ на Западна 38-а. Мястото едва ли се посещаваше от мнозина изповядващи исляма — макар че иронията в случая е, че храната кашер е халал, тоест добре за мюсюлмани, така че върши работа.
И ето ме в заведението, седнал в сепарето срещу Набеел. Той трябваше да се върне в магазина си в Бей Ридж, Бруклин, така че за щастие срещата се очертаваше кратка.
Набеел изглеждаше на около трийсет и пет, макар че сигурно бе по-млад, с мърлява коса, тъмна кожа и зъби, позеленели от кат — вид наркотик, който държи деветдесет процента от мъжкото население на Йемен постоянно друсани и щастливи. Прииска ми се да имах и аз малко.
Набеел си поръча чай и кравайче с крема, а аз предпочетох кафе.
— Откъде научи името ми? — попитах;.
— Казва ви по телефон. От приятел. Не може каже ваш приятел.
— От Абдул ли?
— Кой Абдул?
— Кой е първият?
— Сър?
— Добре. Говори.
И Набеел заговори.
— Има голям заговор от хора на Ал Кайда. Саудитци. Не йеменци. Всички саудитци. Заговор направи бомба гръмне Ню Йорк.
— Можеш ли да си малко по-конкретен? — И може би малко по-разбираем?
— Да? Какво точно?
— Гръмне къде? Кога? Кой?
— Аз има цяла информация. Аз дава. Трябва работна виза.
Май трябваше да му издам виза за Йемен.
— Имаш ли документи? Носиш ли ги? Паспорт?
— Не.
Никога нямат. Определено не исках да говоря с този тип, без да съм
— Ще трябва да дойдеш в службата ми — казах му. Извадих визитка от джоба си. — Какво е второто ти име?
Той ми подаде някакво листче, на което с разкривени латински букви беше изписано името му — Набеел ал Самад.
— Преписал това от паспорт — с гордост заяви той. — Може подписва.
— Чудесно. — Написах на гърба на визитката „Набеел ал Самад, среща с дет. Кори“. Подписах се, сложих датата и му я подадох. — Ще намеря преводач от арабски и някой от имиграционните служби, с когото да разговаряш. Капиш?
— Да. Вие арестува мен в служба?
— Не. Мога да те арестувам тук.
И да си прееба деня. Да не говорим за неговия.
— Първо разговаря тук.
— Добре. Говори.
Набеел сподели, че поддържал връзки с хора, които знаели повече за бомбения заговор, но му трябвало повече време — във вид на шестмесечна виза, — за да научи подробностите. Май ме баламосваше. Но човек никога не може да е сигурен.
Накрая се съгласи да дойде в службата в понеделник, ако успее да си освободи сутринта. Тези типове работят по дванайсет часа на ден, шест, че и седем дни седмично, и изпращат еквивалента на цели състояния у дома на жените си и десетте си чавета. Деликатесен магазин в Бруклин е като златна мина в Йемен.
— От коя част на Йемен си? — попитах го.
Той каза някакво име, което ми прозвуча като „Али Баба“.
— Харесва ли ти там?
— Да: Прекрасна страна. Добри хора.
— Тогава защо искаш да останеш тук?
— Няма работа в Йемен. Отива къщи, два месеца. Три месеца. Вижда семейство. Идва пак тук. Пак отива Йемен.
Йеменска прелетна птичка. Откъснах лист от бележника си и му го подадох заедно с химикалка.
— Напиши си данните.
За съжаление Набеел можеше да пише на английски само името си.
— На арабски тогава — казах аз.
Пак ударих на камък. Неграмотен на два езика.
— На испански?
— Сър?
На три езика. Попитах го за името на магазина в Бруклин, домашния му адрес и номера на мобилния му телефон.
Той ми ги каза (по-бавно, ако обичаш) и аз си ги записах в бележника.
— Искам в понеделник сутринта да те видя на Федерал Плаза двайсет и шест, или ще изпратя да те вземе полицейска кола. Носи си паспорта. И визата, без значение дали е изтекла, или не. Охраната ще знае името ти. Носи и визитката ми. Ясно?
Той кимна.
Набрах номера, който ми беше дал, и телефонът в джоба му иззвъня. Проверката е висша форма на доверие. Хвърлих двайсетачка на масата и излязох.
Трябваше да се срещнем с Кейт при „Метрополитън“, за да разгледаме тъпата изложба на Моне. Крайно време беше да се науча да си държа устата затворена.
