— Никой не знае — отвърна той. — Лично аз предполагам, че в Оман или в Саудитска Арабия. Или може би в Джибути от другата страна на пролива.
— Значи не са тук?
— Не и в тази шибана страна.
— Ясно.
Беше почти един следобед, което беше добре, като се има предвид, че пътувахме по стария кервански път, макар да не бях видял нито една камила. Засадата всъщност не ни забави — тъкмо обратното, раздвижи нещата. Най-енергично си размърдваш задника, когато някой започне да стреля по теб.
Пресякохме новата магистрала, която идваше от Сана и продължаваше право на юг към Аден. Пътят беше добър и се чудя дали ако бяхме поели по него, щяхме да имаме подобно вълнуващо преживяване като онова по керванския път. Бях сигурен, че управляващите безпилотните самолети бяха дали идеята за маршрута. В крайна сметка ЦРУ — които контролират самолетите — бяха получили онова, което искаха — демонстрация на американската мощ, мъртви лоши и един инцидент.
— Ще успеете ли да се върнете в Сана преди мръкване? — попитах Майк.
— Може би… Ще видим какво ще нареди Бренър.
Използвах отговора му, за да метна въдицата.
— Той изглежда свестен тип.
— Свестен е — съгласи се Майк и замълча за момент. — Но понякога прекалява с рисковете.
Което означаваше, че излага на риск всички други. Може би нямаше какво да губи. А може би просто беше намерил нова тръпка в живота.
— Спомена, че имал дама в Щатите — казах.
— Да. Веднъж беше тук. Жестока е.
— Значи няма забежки в посолството?
Майк осъзна, че се е разприказвал прекалено много за шефа си, и отвърна:
— Никакви, за които да знам. — И добави: — Пък и без това тук е предимно мърша.
— Това не го чух — обади се Клеър.
Разсмяхме се.
— Мисля, че е готин — продължи Клеър. — Но е малко стар за мен.
Вече бяхме в крайбрежната равнина и забелязах отпред крайпътен знак, един от малкото, които бях видял през изминатите четиристотин километра. Насочих бинокъла си към него. Пишеше нещо на арабски, но отдолу различих АДАН — с „а“, — както и ГОВЕРНАТ.
— Навлизаме в бившия Южен Йемен, известен също и като Адан — каза Майк. — Тук в известен смисъл е почти като друга страна.
Всъщност навремето си е била друга страна, но въпреки това казах:
— Прилича ми на същия кенеф.
— Мисленето тук е различно. Малко по-модерно, може би заради британското влияние и присъствието на руснаците, а и заради всички кораби, пристигащи в пристанището на Адан от цял свят.
— Аха. Като „Коул“.
— Ал Кайда е нещо ново в Аден — отвърна Майк. — Южен Йемен деградира.
Всъщност целият Близък изток деградираше.
След около половин час бяхме в покрайнините на Аден. Погледнах на югоизток, където знаех, че се намира „Шератон“, и не видях издигащ се към небето стълб дим. Добър знак.
Хотел „Шератон“ се намира извън града, на един полуостров, който се врязва в Аденския залив. Ландшафтът е оформен от изгаснал — да се надяваме — вулкан, има високи хълмове и отвесни скали над плажове. Районът е много живописен, но труден от гледна точка на сигурността.
Пред нас имаше някакъв строеж и голяма табела с надпис СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ БЕН ЛАДЕН на английски, което ми напомни за думите на полковник Кент в Сана. Бях сигурен, че повечето намиращи се в Йемен членове на фамилията Бен Ладен са добри граждани, но беше някак стряскащо да видиш подобен знак — все едно в Германия да се натъкнеш на АВТОСАЛОН НА ФОЛКСВАГЕН АДОЛФ ХИТЛЕР. Нали ме разбирате? Май нямаше да е зле да сменят името на компанията.
Минахме покрай летището и започнахме да се изкачваме към възвишенията над плажовете.
Виждах „Шератон“ долу — бяла модерна шестетажна сграда, спокойно къпеща се в лъчите на слънцето. Под хотела имаше ивица бял пясък и палми, а по-нататък се ширеха спокойните сини води на Аденския залив. Рай. Не обаче.
— Изглежда много приятно — каза Клеър.
Изглеждаше като мишена.
— Събужда ли спомени? — попита ме Майк.
— Много.
Спуснахме се по тесен път покрай подножието на отвесните скали и хотелът изникна точно пред нас.
— Девет-девет — обади се Бренър. — Пристигнахме. Браво на всички.
Майк и другите шофьори надуха клаксони и влязохме в паркинга на хотела.
Пак бях тук.
Булус ибн ал Дервиш, ал Нумаир, Пантерата облечен в бялата роба и с шивал на бедуин, седеше на пръстения под в колибата на един козар, намираща се в тясна клисура във възвишенията югозападно от град Мариб. Слънцето беше увиснало ниско над планините и постройката бе в сянка, макар че през входа влизаше сноп лъчи.
Покрай каменните стени бяха насядали десетима мъже — неговият вътрешен кръг съветници, както и най-старшият му помощник Алтаир, по-възрастен мъж от провинция Таиз, откъдето произхождаше родът ал Дервиш. Всъщност Алтаир му беше далечен роднина и беше познавал бащата на бащата на Булус, както и самия му баща, макар да го помнеше като младеж, преди да емигрира в Америка.
